Преди 40 години писателят Елиас Канети (1905-1994) бе удостоен с Нобеловата награда за литература. Във формулировката към наградата е записано, че отличието му се връчва „за проницателност, богатство на идеи и художествена сила“. Посочен е като представител на Великобритания, но е известно, че е роден в България – в крайдунавския град Русе. Ето какво в творчеството и личността му го превърна в Нобелов лауреат.
Елиас Канети – британският поданик
Годината е 1981-ва, когато Елиас Канети печели Нобеловата награда за литература. По онова време има зад гърба си близо 30 години живот във Великобритания, но не се самоопределя като английски писател. Не се смята и за български автор.
Как се възприема, се разбира от автобиографичната му трилогия. Първите й две части са публикувани преди Нобела – през 1977 г. излиза „Спасеният език“, през 1980 г. – „Факел в ухото“. Третата част излиза след наградата – „Игра с очи“ – през 1985 година. За критиката е повече от ясно, че Нобеловата награда за литература се присъжда на Канети тъкмо заради първите две части, а не заради романа му „Заслепението“, написан и публикуван още през 1936 година.
Не му се връчва и заради една най-известните му творби „Маси и власт“, представляваща монументално философско произведение, върху което работи близо половината от живота си. „Спасеният език“ и „Факел в ухото“ са повече от автобиографични съчинения – представляват един от най-добрите портрети на Стария континент. В тях Елиас Канети описва така наречения кратък ХХ век – годините от 1914 г. до 1991 г. – периодът от началото на Първата световна война до края на Студената война. Канети, който е роден през 1905 г., и умира през 1994 г., е преживял „краткия ХХ век“ и го е описал с прецизна точност – и исторически, и географски.
Европа като родно място
Първите шест години от живота си Елиас Канети прекарва в град Русчук (Русе), на границата с Румъния, на брега на Дунава. Русчук е част от Княжество България, но е три пъти по-близо до Букурещ, отколкото до София. Княжеството е във васални отношения с Османската империя до 1908 г., така че Елиас Канети е роден като турски гражданин.
Но основното, което запомня в годините на детството си, е река Дунав, по която тече животът и която го свързва с целия континент. Двамата дядовци на Елиас Канети са търговци, които работят с хора от Манчестър, Лондон, Виена. „Този, който живее на брега на реката, живее в сърцето на континента“ – гласи една известна поговорка. Родителите на Канети също са граждани на света – учили са в Англия и в Швейцария, като се запознават на премиера в Бургтеатър във Виена. Роднините на Канети са сефарадски евреи, чиито потомци някога са живели на Иберийския полуостров и са били изгонени оттам през 1513 г., след края на управлението на маврите и идването на власт на християните. Маврите, за разлика от християните, не искали да асимилират евреите и затова те мирно си живеели на полуострова. Но след победата на християните над маврите, много от евреите били принудени да бягат. Немалко се установили на Балканския полуостров, управляван от османските турци.
Споменът за „Златния век“ в Испания оставил странен отпечатък върху роднините на Канети – те излъчвали особена арогантност, съзнавайки, че във вените им тече испанска кръв, в същото време били много адаптивни към всякакви външни влияния, но и много ревностно пазели обичаите и езика си. В Русчук Канети се научил да говори и чете на ладински език, който представлявал сефарадски диалект на испанския. Така се случило заради дядовците му – те говорели ладински, изпитвайки силна носталгия по някогашните славни години в Испания.
През 1911 г. Елиас Канети, заедно със семейството си, напуска Русчук. Бащата е изпратен в Манчестър, за да управлява британското представителство на семейната фирма. Но в Англия се случва голямо нещастие – една сутрин, през октомври 1912 г. баща му, преди да тръгне на работа, сяда да изпие кафето си и да хвърли един поглед на пресата. Но изведнъж се свлича на земята и умира. Той е само на 31 години, когато е покосен от инфаркт. Смъртта му е невероятен удар върху семейството – седемгодишният Елиас обожава баща си, а майката Матилда – тогава на 26 години, остава сама да се грижи за три момчета – бъдещият писател, който е най-големият, 3-годишният Нисим и малкият Жорж, който няма и годинка. Матилда бяга с децата от Манчестър във Виена. Тя прави тази стъпка в опит да се откъсне от мястото, където всичко така болезнено й напомня за ненавременната раздяла с бащата на децата й – проблемът не е толкова финансов – и нейното семейство, и това на покойния й мъж, са достатъчно богати, за да издържат осиротялата фамилия. Така поне всички си мислят в края на трагичната за семейство Канети 1912 година.
Борбата със смъртта
Едва през 1938 г. Елиас Канети се завръща в Англия. Прави го в навечерието на Втората световна война и прекарва на Острова три десетилетия и половина. Там той ще публикува книгите си, донесли му международна известност, ще започне романтична връзка с ирландската поетеса Айрис Мърдок.
И въпреки обстоятелството, че учи английски още от 1912 г., по онова време той не пише на този език. За него Великобритания е мястото, където се е сблъскал лице в лице със смъртта и ще се опита всячески да отрече силата й. Когато в края на 90-е години изследователи на творчеството на Елиас Канети отварят архива му, те ще са изумени колко много текстове е написал, обявявайки война на смъртта.
Европа като език
Най-впечатляващата част от биографията на Канети е сюжетната линия, в която проследява изучаването на чужди езици.
Този процес е повлиян от майката – Матилда Канети. След смъртта на съпруга си тя се чувства безнадеждно самотна и изгубена – Елиас Канети, макар и още да не е тийнейджър, се превръща в нейна опора. Матилда се страхува от Англия и не иска да се връща в България – в Русчук никой няма нужда от нея. Затова избира убежището на културата – потапя се в света на операта, театъра и литературата. Посещава редовно най-различни културни събития – пътува постоянно между Виена, Франкфурт и Цюрих. И в трите града говорят немски – език, който Матилда владее доста добре, защото го говори от детските си години.
Но Елиас Канети свързва немския с травмата и загадката – докато е жив баща му, родителите му започват да си говорят на немски, тогава, когато разговорът засяга нещо, което децата не бива да чуват. А след смъртта на бащата изведнъж се оказва, че езикът, свързан със забранените теми, става задължителен.
И което е по-интересно – научавайки се да чете книги на немски, Елиас Канети овладява изкуството в трудни моменти да се потапя в света на въображаемата реалност и така да не се поддава на негативни мисли и влияния. А Канети е обект на много отрицателни въздействия.
Когато е в Берлин, например, животът го среща с талантливи писатели, артисти, музиканти и художници като карикатуриста Георг Грос или драматурга Бертолт Брехт. Но той вижда, че за повечето от тях изкуството далеч не е убежище или бягство от реалността.
То е повече и от призвание – в „лудницата“ в Берлин изкуството се свързва най-вече с пари, влияние, успех, коли, жени, популярност, реклама. И най-вече – живот на бързи обороти. Все неща, от които Канети по-скоро би искал да избяга, отколкото да се остави да го завъртят във водовъртежа си. И от този бурен звезден живот Канети бяга отново в книгите, за да излее на белия лист най-дълбоките си преживявания, най-личните си прозрения.
И с проницателността си да влее сила на онези, които се чувстват като него – омагьосани от езика, във вечна битка за безсмъртие за другите. И именно заради това си умение Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература. И 40 години по-късно пак си струва книгите му да се четат и препрочитат.
