Гора от ръце и крака

На Есенния фестивал в Париж се състоя премиерата на танцовия пърформанс Forêt („Гора”) в постановката на известната белгийка Ан Терес Де Кеерсмакер и младия френски хореограф Немо Флуре.

Изпълнителите са младежи от трупата Rosas. Сцената са пустите алеи на нощния „Лувър“.

Движенията на танцьорите на Ан Терес Де Кеерсмакер са поставени по колекцията от класическа живопис на „Лувъра“.

Ан Терес Де Кеерсмакер.

Тази година Есенният фестивал е юбилеен. Вече половин век всяка есен (която година след година се проточва до януари, че и повече), той определя театралния дневен ред в Париж.

Впрочем географията му също се разширява, обхващайки цялата близка околност на Париж. Мутират и жанровете.

Немо Флуре и Ан Терес Де Кеерсмакер.

С всеки фестивал те стават все по-условни, в програмата има все повече междудисциплинарност в най-смели форми, а драматичният театър, който някога беше стълбът на фестивала, изглежда окончателно е отстъпил от позициите си в полза на танца и производните му.

И тук своята роля изиграха меценатите. Френските луксозни гиганти начело със страстните балетомани Van Cleef &Arpels, които разполагат с цял фонд  за подкрепа на танца DanceReflections, се стремят да поощряват всичко, което се движи.

Такъв ажиотаж около съвременния танц Париж на беше виждал от времето  на първата танцувална вълна, заляла френската столица в края на 1970-е години.

Пак от миналото, но този път от американското, се върна и модата танците да се пренасят от сцената в музеи и прочие несценични площадки като църкви, болници и промишлени зони. Главните действащи лица на днешния Есенен фестивал –  Peeping Tom, Жизел Виен, Алесандро Скиарони, Марлен Монтейро Фрейтас, Ное Сулие, Ан Терес Де Кеерсмакер – с удоволствие биха минали без сцена.

Пърформансът Forêt или „Гора“ – дългоочакваната премиера на фестивала – започва от улицата. Да влезеш в „Лувъра“ без опашка – вече е нещо необичайно. По-нататък – още повече. Празните алеи на музея водят към главното стълбище на Дарю, на което няма жива душа – само Нике от Самотраки помахва отгоре с реставрирано крило. Тук пътищата се разделят: наляво към френските романтици, надясно – към италианския Ренесанс. Накъде да тръгне човек и  какво да гледа?

Всеки сам избира маршрута си, минаващ по залите в крилото на Денон, главната съкровищница на живописни творби в „Лувъра“.

В пърформансите, провокирани от мястото, за спектаклите няма правила и директиви, тук действието възниква сякаш от само себе си. С простичкото си название създателите на пърформанса (Де Кеерсмакер в ролята на куратор, Немо Флуре – вчерашен абитуриент  на школата P.A.R.T.S. като генератор на съвременни идеи) намекват – вървете и ще се сбъркате.

Отначало спектакълът им прилича на продължение на флашмоба „Изоизолация“, когато целият свят, затворен под карантина насаме със социалните мрежи, си играеше на „живи картини“ по мотивите на знаменити художествени платна.

Ето я „Смъртта на Марат“ на Давид, а ето го отпред Марат в плът и кръв, възпроизведен с точност до гънката на чаршафа: тънкокожата Теса Хал е досущ като „приятеля на народа“. Ето Давид на Даниеле да Волтери замахва към Голиат и до него на пода лежи повален воин (с впечатляващата външност на Раф Галдино).

Ето „Душата“ на Пиер Пол Прюдон с цялата си разголена гръд е устремена съм небето, а до нея също такава, само че без криле, е одухотворената Маргарида Рамалет.

Постепенно картините и двойниците им започват да оживяват. Някои имитират движение – наличието му е било главният фактор при избора на картината.

Например в оживялата компания на флорентинците (груповия портрет на  Джото, Донатело, Антонио Манети, Паоло Уичело и Филипо Брунелески, където неизвестният автор е нарисувал всички в различни ракурси), се разпознава почеркът на Ан Терес Де Кеерсмакер, при която всичко в движението е отработено включително до погледа, точно нагласено и координирано с тялото.

Тук азбуката на нейния език, разделена на срички, се прочита за миг.

Като пропуск към хореографската „кухня“ изглеждат и сцените в залата с английски портрети. Ето например къдравият малчуган от картината на Рейнолд сочи с изпъната ръка накъде в далечината, а танцьорката подхваща жеста му и ефектно го разгръща в класическата комбинация на Де Кеерсмакер,  съставена по точки – графики и доведена до автоматизъм.

Така от статичната картинка се ражда танц. От подобни диалози с картини, осъществени с различен успех (често работата  се свежда до външна прилика или импровизация върху темата на изобразеното), единадесетте артисти разиграват своя пърформанс цели два часа.

Ритъмът му неусетно се ускорява. Първоначалната интимност и хармонията постепенно изчезват. Танцовите движения са с все по-голям размах, маршрутите – все по-ограничени, сюжетите – все по-агресивни.

„Свободата, водеща народа“ на Делакруа, „Салът на Медуза“ на Жерико, „Изгубеният рай“ на Мартин – масовите сцени сякаш слизат от сцените на тези картини и се врязват в тълпата. Музиката, която в тонколони разнася из залите персонаж–наблюдател, също замлъква.

Сменят я вълчи вой и виковете на артистите, които на финала са се събрали в глутница: хората са най-страшните хищници.

Белгийката, която е любим хореограф на кралицата, винаги вплита в спектаклите си политически и социални послания.

Някои зрители така и не успяват да стигнат до кулминацията, други, идват направо за развръзката. Тогава в тълпата започва да се мярка и самата Де Кеерсмакер.

Инкогнито тя дирижира младия си танцов оркестър, искайки от него повече ярост. Наредили се пред „Сватбата в Кана Галилейска“ на Веронезе, те така пердашат със свалените си наметала, че се задейства сигнализацията.

И само Мона Лиза е невъзмутима и неподвижна. Нея кой знае откога никой не я гледа.