За ролята си в „Тар” Кейт Бланшет получи награда на Венецианския кинофестивал, „Златен глобус” и номинация от Гилдията на актьорите в САЩ.
И мнозина отдавна ѝ предричат „Оскар“, определяйки героинята ѝ от филма като най-добрата ѝ актьорска работа.
Защо „Оскарът“ за Кейт Бланшет е най-предсказуемото за този сезон на наградите?
Лидия Тар е световноизвестен диригент, тя е постигнала невиждани висоти в кариерата си, при това без да пренебрегва и личния си живот. Станала първата жена – диригент в Берлинския филхармоничен оркестър, на нея ѝ остава последната и главната непревзета висота – запис на петата симфония на Густав Малер.
Започва подготовката, репетициите с оркестъра, едновременно Лидия води майсторски класове в най-добрите музикални учебни заведения, общува с нужните хора от сферата на изкуството, грижи се за приемната си дъщеря и помага на асистентката си в нейната кариера… и всичко върви добре, докато безупречната личност на Лидия не се оказва подложена на съмнение.
Новата режисьорска работа на Тод Фил след 15 години мълчание има един главен и неоспорим елмаз – Кейт Бланшет. За другото мненията може да се разминават, защото филмът „Тар” се е получил неравномерен както по отношение на ритъма, така и по отношение на разгръщането на сюжета.
За начало ни показват финалните надписи, след това повече слушаме, отколкото гледаме четири дълги диалози на героинята на Бланшет с различни персонажи – за изкуството, за възприятието на музиката, за значимостта на композиторите с противоречив личен живот. Словесно, а не чрез действия режисьорът ни запознава с Лидия Тар, и това запознанство може да се окаже същинско 40-минутно изпитание за зрителя, ако той не е готов да изтърпи мудната и провлачена първа част.
После филмът постепенно се забързва: от разпокъсаните фрагменти, които сменят кадрите с репетициите на оркестъра, ние научаваме малко повече за събитията от личния живот на Лидия в миналото и настоящето, за отношенията ѝ с някои музиканти. И първоначалният образ на Лидия, детайлно и старателно изграден през първите 40 минути, започва да се руши, защото всичко се оказва съвсем не това, което в началото вижда публиката (включително и зрителите на филма).
Една проява на неблагоразумие в миналото отприщва каскади от наслагващи се проблеми, които рушат всичко постигнато с непосилен труд и упоритост. И ето че високоинтелектуалният виртуозен композитор Лидия Тар, първата жена – диригент в историята на Берлинския оркестър, все повече губи човечността си, съгласява се да лъже, да прикрива, нарушава моралните си принципи, които може би и не е притежавала или е изгубила много отдавна в преследването на признание.
Повърхностната монолитност на статуса и репутацията на героинята се оказва заплашена и се превръща в плаващи пясъци, способни да я завлекат на дъното. Заедно с Лидия ние научаваме колко бързо може да помръкне външният блясък и колко крехка може да е границата между подема и падението. И всичките психологически салта и смяната на ритъма на повествованието от забавен до хаотичен стават под съпровода на красивата и напрегната музика на Хилдур Гуднадотир, която е и носителка на „Оскар“ за филмова музика.
На пръв поглед „Тар” е говорене за няколко социални феномени, занимаващи ума на съвременното общество през последните пет години: културата на анулирането и движението #MeToo (което не е полово обвързано, както отбелязва режисьорът). Но ако бръкнем по-дълбоко, то този филм е размисъл на Тод Фил за взаимопроникването на работата и личността: къде е линията, която разграничава тебе истинския от образа, който ти е необходим за работата. Как да не изгубиш себе си и всичко искрено и истинско по трудния път към върха на Олимп? И за какво можеш да затвориш очи, да правиш отстъпки, оправдавайки това с таланта и дарбата, а какво не можеш да изтърпиш?
В „Тар” актьорският талант на Кейт Бланшет се издига на несравнима висота: въпреки че персонажът е напълно измислен, ни се иска тази диригентка наистина да е съществувала, толкова жива и реална изглежда тя на екрана. За не изиграната, а истински преживяната роля на Лидия Тар актрисата вече получи Купата „Волпи” на Венецианския фестивал, „Златен глобус” и номинация за наградата на Гилдията на актьорите на Съединените щати.
А някои чуждестранни издания предричат на актрисата победа на церемонията на 12 март, когато ще се връчват Оскарите и честно казано, при всичките ни симпати към Мишел Йео и Ана де Армас, от всички претендентки Бланшет е най-силната и най-заслужаваща наградата.
Какъв в крайна сметка се е получил „Тар”? Визуално красиво, задълбочено изказване не само за съвременното общество, но и за човека в изкуството. Да, това не е идеално кино, което разказва за неидеалната, но талантлива личност на Лидия Тар. Както героинята, така и филмът имат своите силни и слаби страни. Но главното е, че филмът ни кара да мислим, тъй като в него няма само абсолютно черно и искрящо бяло.
Ако не сте готови да изтърпите 40-минутното мудно действие с предълги диалози в началото, ако не сте поклонник на философските размисли за изкуството и ролята на човека в него, то просто изключете звука, включете изпълнения на любимата ви група и се наслаждавайте на великолепната Кейт Бланшет.
Може би няма да вникнете във всички тънкости на сюжета, но основния конфликт и трагедията ще схванете. Звучи кощунствено, но по-добре така, отколкото съвсем без „Тар”.
