На 12 март ще стане ясно дали „Семейство Фейбълман“ – отвореният сеанс по психотерапия на Стивън Спилбърг – с продължителност близо 3 часа и стойност 40 млн. долара, ще отнесе някоя от седемте награди „Оскар“, за които е номиниран.
Дотогава залагайте смело – животът в „Семейство Фейбълман“ започва с киното: за отправна точка на автобиографията си Стивън Спилбърг избира снежния януари на 1952 година и сеанса на „Най-великото шоу на света” на Сесил Б. ДеМил.
Киното винаги започва с влак – ако не вярвате, попитайте братята Люмиер или Едвин С. Портър.
Възможно ли е едното без другото? Тази вечер малкият Сами– Стивън (Матео Зорион Франсис–ДеФорд) завинаги разбира, че не е. Иска му се в джоба си да отнесе у дома магията на кинематографа, да запази върху дланта си проекцията на образа, да я показва още и още на майка си и да не позволи на съня наяве да отлети, след като се събуди от сън. Но вълшебството не се ражда от само себе си: наближава Ханука, значи може да поиска да му подарят детска игра – железница с електрически влакчета – и да се опита да повтори виденията в киносалона.
Спилбърг вече половин век снима филми за себе си и за семейството си: развода на родителите и напускащите семейството бащи в „Извънземното” и „Близки срещи от третия вид”, еврейската идентичност и чувството, че си чужд в „Уестсайдска история”, бремето на аутсайдера, преследван от хулигани в „Дуел”.
Години наред режисьорът е оставял щрихи от автопортрета си в мащабите на вселенски сътресения, в които зад грамадни пришълци, динозаври, търсачи на съкровища и безкрайни приключения се крие малкото му „аз”. Днес Спилбърг е пределно откровен: „Семейство Фейбълман” е нежно, романтизирано, но откровено искрено животоописание на детството и юношеството на автора. Всичко, което може да изглежда като измислица, е истина, умножена по две: и маймунката в гостната, и снимането на филми на ужасите със сестрите му в килера, и болезнената раздяла на господина и госпожата.
„Уестсайдска история” Спилбърг е посветил на баща си, „Семейство Фейбълман” е ода за майката. И двамата вече не са между живите, и двамата са искали някой ден Спилбърг да заснеме филм за тяхната фамилия.
Баснята при „Семейство Фейбълман“ и измислицата са път към признанието, но, което е по-важно, и към приемането им: Стивън е син на родителите си, издънка на фамилията, продължител на традициите. От татко и от мама е наследил точно по половина им качества: техническия ум и механическата последователност на Арнолд–Бърт (изразителният Пол Дано) и инфантилизма и оптимизма на Леа̶ Мици (надхвърлящото всякакви граници майсторство на Мишел Уилямс).
Спилбърг и старият му съратник сценаристът Тони Кушнер съчинили по време на карантината историята на порастването му по реални събития: Сами (щафетата с порастването поема Гейбриъл ЛаБел) расте, влюбва се, кара се с майка си в кухнята и хихика със сестрите си на масата по време на хранене.
Спилбърг–режисьорът намерил в себе си сили да се отдръпне малко назад – на няколко крачки, да се дистанцира от собствената си фамилна история и да види в роднините си хората.
Близки, разбираеми, неидеални, и затова живи – сега завинаги живи на лентата. В някакъв момент ти се дощява да се запознаеш със семейство Фейбълман и през почивните дни да играеш с тях бридж в задния двор: не може да не се изпълниш с уважение към мрачния инженер Бърт, и не можеш да не се влюбиш в „Питър Пенка” на Мици. А за пъргавата лейди било невъзможно да не се влюби в най-добрия приятел на мъжа си (Сет Роугън).
Спилбърг избавя майка си от осъдителна критика, изваждайки на показ душата си на хуманист. И този жест няма как да не спечели симпатията на зрителите. Сред множеството реминисценции, които току излизат на преден план от филмографиите на големите автори (от Алмодовар до Иняриту, от Хъруиг до Грей), „Семейство Фейбълман” не проявява нито нарцисизъм, нито прекалено съчувствие към режисьорското алтер его.
Нежната ирония и полученото чрез възпитанието фантазьорство сродява изповедта на Спилбърг с космическата приказка на Ричард Линклейнър „Аполо 10 1/2”, излязла няколко месеца преди това. Като нежно бащинско потупване по рамото е и изнесеното в секунден кадър „благодаря”. Благодаря, че продължи да мечтаеш и не се предаде.
Спилбърг се подсмихва и си признава, че Гейбриъл ЛаБел е много по-симпатичен, отколкото той самият е бил някога, – кокетство, което режисьорът може да си поозволи. За метаморфозите на света в оптиката на камерата „Семейство Фейбълман” говорят и много, и охотно, и заразително.
В шарлатанската магия на киноапарата е вкаран алгоритъмът на вечната любов. В кадър най-обикновени дреболии се превръщат в откровения, а влакчето–играчка в мазето може да прекърши света във велика катастрофа. Освен това можеш да съчиниш среща с Джон Форд и да помолиш Дейвид Линч да изиграе ролята на великия режисьор. Ако си Стивън Спилбърг, няма да ти откажат.
В огледалото на кинолентата 75-годишният Спилбърг вижда понякога капризно, на моменти егоистично, но целеустремено и чувствително момче, което понася удари и колекционира сърдечни рани. Но Сами е щастлив, защото винаги е знаел какво иска. А Стивън е щастлив, защото знае, че е получил желаното и дори повече.
„Семейство Фейбълман” не получава за награда хепиенд: Мици и Бърт се разделят, а Леа и Арнолд ще се съберат 15 години след раздялата си и ще живеят заедно до дълбока старост. След десетина училищни филми Стивън се озовал в студията – и това не е краят, това е само щастливото начало.