За и против настолните семейни игри

В германските медии спорят „за“ и „против“ настолните семейни игри.

 

 

 

Нека видим докъде е стигнала дискусията между Дирк Пайц, който е техен противник, и Давид Хугендик, който е техен възторжен поддръжник.

Дирк Пайц.

Против

Ако в този момент се вълнувате от победата си в настолните семейни игри, то значи сте от групата на привилегированите – на онези, които си стоят в добре отопленото жилище, без симптоми на коронавирус и без финансови или икономически грижи.

Ако ме питате за скромното ми мнение, смятам, че да се занимавате с подобни неща в този момент, е огромна загуба на време, което иначе може да посветите на екзистенциално важни неща. Безсмислено е да ми се оправдавате.

Защо смятам така ли? Просто мога да си ви представя – седите с близките си около една маса, гледате таблата или дъската с картите и фигурките и се радвате, че печелите.

Но вие по никакъв начин не общувате с другите играчи на масата – превърнали сте съществуването си в най-обикновено раздаване на карти и така отлагате най-важните разговори за друго време.

Да си го кажем директно – за какво ви е необходима тази победа в момента – да не би да искате да унижите губещите?

Нима няма други начини да убиете екзистенциалната си скука? Може да помислете върху няколко варианта как да станете по-добър човек (не само за времето след карантината), или да посъветвате някой близък или приятел да не си изтегля всичките спестявания точно в този момент. Може да го изслушате и да му дадете друг мъдър съвет.

Времето в този момент е твърде ценно, за да се пилее нарцистично за такива неща като овладяване правилата на настолните игри и последващи печалби.

За!

Давид Хугендик.

В един момент се оказа, че хората, които по принцип предиобед се сърдят на себе си, а вечер – на другите, са достигнали до такова високо интелектуално ниво, че се чувстват длъжни да се произнасят по всякакви теми. Така тези хора решиха, че могат да се обявят и срещу сладоледа, и срещу пуканките, и срещу холивудските романтични комедии, а най-вече срещу семейните настолни игри.

Те обаче забравят, че и в тези игри има препратки към висшия интелектуален ешелон: Какво е например пъзелът, състоящ се 10 000 парченца, ако не заигравка със стария онтологичен въпрос за единството в множеството? С какво Scrabble се различава от теорията на Витгенщайн за границите на езика и границите в света? С какво Kniffel се различава от живота в извънредна ситуация? Този въпрос трябва да се задава на всеки, който обявява настолните семейни игри за единствено и само детско забавление.

Със сигурност в Monopoly може да откриете механизми как се възпитават турбокапиталисти. И със сигурност има настолни семейни игри, които не бих ви препоръчал да играете. Но това не означава, че настолните игри не могат да бъдат тест за характера ви, а и възможност да опознаете вашите близки в друга светлина – може да се окаже, че изведнъж някой от вашите роднини се е превърнал  в злорад победител, а друг – е придобил умението да губи с усмивка и невероятно чувство за хумор. Играта е и форма на разтоварване – може да избухнете в плач, използвайки повода, че сте загубили, докато всъщност цял ден едва сте се сдържали да не избухнете за далеч много по-сериозни неща. Както се казва – играта е най-доброто прикритие. А последния аргумент оставаме на писателя Саша Станишич, който навремето написа: „Обичам нощите, които посвещавам на настолните игри. Искам да печеля! Не искам нито да чета, нито да готвя. Искам да играя, докато пръстите ми изтръпнат. Не искам да превръщам стоенето вкъщи в удобно шляпане по чехли. Така че, стига сме го увъртвали – казвайте бързо къде скрихте зарчетата, картите  и дъските?“