„Вечните оптимистки“ – така германските медии определят двете архитектки – ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара – спечелили наградата „Прицкер“.
Наградата „Прицкер“ се смята за най-престижното архитектурно отличие, наричано още „Нобел за архитектура“.
Сред носителите на „Прицкер“ са архитекти като Норман Фостър, Рем Колхас, Тадао Андо, Шигеру Бан, Петер Цумтор и Готфрид Бьом. През 2004 г. архитектката Заха Хадид е първата жена, спечелила „Прицкер“.
За първи път наградата се връчва на двама души – 68-годишната Ивон Фарел и 67-годишната Шели Макнамара, които работят заедно в архитектурното си студио Grafton Architects още от 1978 г., когато го основават.
Това не е първата награда за Фарел и Макнамара – в актива им е и Royal Gold Medal 2020, най-престижната награда за архитектура във Великобритания.
„Виновен“ за отличието е прозорецът на италианеца Карло Скарпа – зазидан десетилетия наред. Той е отворен от двете архитектки за Венецианското биенале на архитектурата преди две години, припомнят от „Зюддойче цайтунг“.
За Фарел и Макнамара основното в архитектурата е тъкмо това – тя трябва да използва умело светлината и пространството, материалите и пропорциите, за да доставя удоволствие. А какво по-хубаво от това да имате красива гледка?
„Не е достатъчно пространството, в което живеете да е функционално. Архитектурата трябва да може да го прави и по-добро“, казва Шели Макнамара.
А по отношение на оптимизма от „Зюддойче цайтунг“ са безпощадни в критиката си: „Трябва да бъдете изключителен оптимист, за да работите като архитект в Ирландия. Защото, колкото и красив да е този остров с назъбените си скали, зелени поляни и красиви планини, построеното там е доста бездушно: еднотипни еднофамилни къщи, където гаражът често блокира гледката ви; безлични офис сгради от стъкло и стомана, с твърде широки търговски площи. Строителният бум през последните десетилетия показа най-грозното си лице именно в Ирландия.“
Завършилите в Дъблин Фарел и Макнамара цял живот са се борили за добра и „услужлива“ архитектура, в най-добрия смисъл на думата.
Това се вижда от сградата на университета в Милано. Отпред сградата е издадена така, че под нея се създава пространство, което привлича по магичен начин.
Архитектите предпочитат да работят с бетон и камък. Подобно на скулпторите, те създават обемни конструкции. Но те не са самоцелни, а винаги са замислени да бъдат в услуга на ползващите сградите.
Такава е една от най-забележителните им сгради – университетският кампус в столицата на Перу – Лима. Тяхно дело са и други сгради на висши учебни заведения – такива има и в родната им Ирландия, а също така и във Франция, Великобритания.
