Само след като преди седмица филмът „Жените наистина плачат“ на българския тандем Мина Милева и Весела Казакова участва в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, преди ден стана известно, че двете режисьорки са поканени да оглавят журито на престижната програма „Венециански дни“ (Giornatte degli autori) на най-стария кинофестивал в света.
В част от прессъобщението на организаторите на Венецианския фестивал четем: „Мина Милева и Весела Казакова са изпълнени със страст и целеустременост и събират овации от киноспециалистите в целия свят. Забележителният режисьорски и продуцентски дует е част от младото българско кино, което поставя България във фокуса на вниманието от 2013 г. до настоящата 2021 година. Двете дами са на една вълна в творческо отношение още от документалния си дебют „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“, приет с противоречиви отзиви най-вече поради политическия заряд на историята, особено в България, където все още имат сериозно влияние предразсъдъци на тема идеология, полова и расова принадлежност.
За първи път две дами, които са режисьори и продуценти, ще бъдат начело на журито на „Венециански дни“, което присъжда режисьорска награда, придружена с чек за 20 000 евро. Финалното обсъждане и решенията на журито ще бъдат предавани на живо в социалните медии на 10 септември 2021 година.
Мина и Весела имат ангажимента да говорят „в един глас“ – така, както правят това във филмите си.“
Според артистичния директор на „Венециански дни“ Гая Фурер – Мина Милева и Весела Казакова са жени, активисти, феминистки и кинаджии. Радостно е, че те са приели предложението да застанат начело на журито на „Венециански дни“, „защото днес повече от всякога ни е нужно съчетание от киномайсторство и активна позиция“ – подчертава Фурер.
„Нужни са ни хора, които могат да рушат границите чрез киното, да проправят нови пътища. В техните творби ние откриваме жизненост, дръзка комбинация между обществени и лични теми, между лични и колективни права, между форма и съдържание. Киното на Мина и Весела е умно, изпълнено със съчувствие, провокативно, яростно, иронично, живо и изключително честно. Надявам се именно тези ценности да бъдат открити и в тазгодишната селекция на конкурсната програма „Венециански дни“ – завършва Фурер.
А ето какво споделят Мина Милева и Весела Казакова в интервю за френския сайт Toutelaculture.com
В анонса си към интервюто, журналистът Яел Хирш пише: „Изпълнен с радост, се срещам с двете български режисьорки на „Жените наистина плачат“ на известната „Тераса на фотографите“ във фестивалния Дворец в Кан. Това става, след като филмът им, представен в програмата „Особен поглед“, направи впечатление на кинокритиците със своята въздействаща документалност.
Каква е връзката между „Жените наистина плачат“ и реалния ви живот?
Мина Милева (М.М.): Той е много свързан с реалността. Това е семейна история. Забавното в случая е, че четирите сестри, които играят във филма, са професионални актриси.
Весела Казакова (В.К.): Може би не е станало много ясно, когато казах, че моите сестри играят във филма. Ние сме актриси и всяка играе себе си. Не съвсем, разбира се, но в този филм са използвани много от нашите лични спомени и емоции.
Откъде дойде идеята за „Жените наистина плачат“?
М.М.: Идеята дойде от близначката на Весела Казакова – Биляна Казакова, която във филма е героинята с бебето. Преди няколко години тя започна да пише тази история за следродилната депресия. Прочетохме я и установихме, че тя наистина е автентична и че нещата се случват така, както ги е описала. После се случиха разни други неща, които събрахме като парчета от пъзел. Искахме да включим както нейната история, така и нашата, и да направим пълен портрет на обществото. Нещо като новела с ефект на доминото, при която една криза следва друга. За да може историята ни да има по-голямо въздействие, да е по-сурова и по-жива.
Повечето от героите ви не могат да се похвалят, че имат живота, за който са мечтали, особено що се отнася до кариерата. Единствено тази, която показва, че е против общоустановените правила, тя е най-силната, но и тя трябва да се откаже от личния си живот или по-скоро да се окаже в по-маргинализирана позиция заради майчинството си. Защо решихте да покажете това?
М.М.: Има ситуации, в които жените са много силни. Имахме операторка, която много харесвахме и затова искахме да работим само с нея. Тя роди и от този момент нататък за нея съществуваха само бебето и съпругът й. Което означава, че в подобни ситуации има натиск от страна на обществото. Трябва да приемем, че да си майка не е бреме.
В България по време на комунизма, като че ли не обръщахме внимание на този проблем, просто защото жените – нашите майки трябваше да работят. За мен майчинството е свързано със следния спомен – майка ми се прибира и ме целува много късно през нощта, миришеща на цигари и алкохол, защото по онова време след работа се организираха големи банкети. Всичко това беше абсолютно нормално, децата се гледаха от бабите, а майките работеха, забавляваха се. Но това се промени – жените започнаха да се женят за богати мъже и да си стоят вкъщи. Станахме като в западните общества. (Смее се.)
Поразителен е начинът, по който е заснет филмът. Той е много жив. Виждаме героите голи, по бельо, показани слаби, но отношението към тях никога не е като към предмети. Това е доста трудно и се чудех как сте го постигнали?
М.М.: Благодарим ви, че обръщате внимание на това – защото, ние сме доста ядосани на нашите колеги – режисьорите, които винаги показват жените от такъв ъгъл, че да са красиви и сексуално привлекателни. Нашият начин на работа е много по-различен.
В.К.: Да, в нашия филм има кадри, в които героините са голи, но те не се чувстват по този начин. Всъщност започваме с голи сцени и в тях е тъкмо Мария Бакалова. Но в тях няма нищо сексуално.
Вие говорите за секс, но дотолкова, доколкото това е част от живота им и тяхната същност …
М.М.: Да, идеята е да покажем, че причината да се говори за секс не са мъжете.
В.К.: Освен това искахме да покажем, че не трябва да крием сексуалните сцени. Те в киното нерядко пъти са спестявани или са показвани в романтична светлина. Ние във филма си не крием секса, но и не искаме да му придаваме прекалено голямо значение. Искахме да постигнем баланс.
М.М.: Не наблягаме прекалено много на него, но и не е нещо скрито. Търсим баланс между двете неща.
В.К.: В голите сцени искахме да покажем не толкова разголване, колкото най-вече емоциите си. Това е причината голотата „да работи“ толкова добре във филма.
М.М.: Преди да се заемем с „Жените наистина плачат“, ние бяхме снимали документален филм (става дума за „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“), заради който за малко да отидем в затвора. Бяхме преследвани публично, по съдебен ред, само защото бяхме направили онзи филм. Бяхме на ръба да се откажем, тъй като бяхме под прекалено голям натиск – с обвинения, клевети, смъртни заплахи. Казахме си – ето, ние сме сами, затова трябва да се покажем напълно голи, тоест да отидем още по-далеч в честността си. Това беше важен период, в който се учехме – между 2012 г. и 2017 г. – време, в което успяхме да се справим с проблемите си.
Искреността и честността са важни в работата ни. Надявам се да не ги загубим. Ето защо използваме метод, който мнозина свързват с документалния жанр. Това, което направихме, е напълно измислено, но начинът, по който използваме камерата, е по-близък до телевизията – тоест показва нещата от по-голямо разстояние, позволявайки на актьорите да се движат.
Ето например, Мария Бакалова ни каза, че когато все още не била известна, снимала български филм, в който й казали, че трябва да стои на едно място, да не мърда и така да си казва репликите. И тя си тръгнала! (Смее се.)
Вашият филм се занимава с въпроса за жените и феминизма, но също така и с въпроса за пола. Какво се случва в България по тези въпроси? Какво се говори около дебатите за Истанбулската конвенция срещу насилието над жените?
М.М.: Истанбулската конвенция беше по-скоро недостатъчна. Тя беше представена в много страни като инструмент за предотвратяване на сексуалното насилие и изобщо на насилието над жените – и това се насърчаваше от Съвета на Европа през 2019 година. И сработи в повечето държави. Сигурна съм, че Франция е приела тази Конвенция, но в България започнаха публични дебати, което беше грешка от страна на правителството, защото изведнъж тази Конвенция се превърна в проблем. Хората започнаха да задават много въпроси за пола, сексуалността, сексуалното възпитание и дали печелим от тези ценности от Европа. И така малко по малко разговорът се върна към съветската епоха и комунистическите ценности за хетеросексуалността и идеята за здрав дух в здраво тяло. Но всичко беше много нереалистично. Така че в крайна сметка у нас Конвенцията не беше ратифицирана.
И това го има във филма – например, когато сестрите си говорят, че една от тях е със СПИН, те споменават факта, че гаджето на въпросната сестра прави секс и с мъже. И най-голямата сестра е шокирана …
М.М.: Да, има много хомосексуалност, която се крие и това не е хубаво. За да бъда честна, трябва да призная, че реално срещу хомосексуалните няма много репресии, но това означава, че просто обществото не се разкрива, прикрито е. За филма направихме много изследвания за СПИН и един професор ни каза, че ще се изненадаме, когато научим колко известни личности са всъщност хомосексуални и са ХИВ позитивни. И никой не говори за това, защото имат семейства. И така все едно сме в 80-е или 90-е години на миналия век.
В много страни като Франция и САЩ проблемът с разпространението на СПИН помогна на каузата на хомосексуалните, защото им позволи да се организират и да добият публичност… Как това се случи в България?
М.М.: Не мисля, че подобно нещо се е случило у нас. Когато за първи път дойдох в Лондон, живеех с гей активист, участвал в протестите през 80-е години. Полицията тогава е била много жестока, много хора са били вкарани в затвора. В България е нямало подобни репресии, така че обществото запази мълчание и не намери начин как да реагира на ситуацията.
В.К.: Не знаехме как ще се промени обществото след комунизма. Преди говорихме много за морала, за семейството, но жените бяха по-еманципирани, отколкото днес, главно защото трябваше да работят. Те се грижеха за децата си, но също бяха и част от живота на страната.
Сега е съвсем различно, хомофобията зае много важно място в живота ни – хората не крият, че са хомофоби. Имаме такива и сред нашите колеги. Бях много шокирана от този факт – понякога се е стигало дори до конфликти, най-вече защото не разбирам причините. Ценностите се въртят около защитата на нашата страна, особено откъм западните страни. Разбира се, изобщо не сме във война, но манталитетът е все същият.
Как се справяте с насилието на екрана?
В.К.: Има всякакви викове, писъци – можеш да умреш на екрана – и всичко това зрителят може да го приеме.
М.М.: Но ние избягваме да показваме насилие във филма. Вярно, има такива сцени, но без да са прекалено драматични или ужасяващи. Целта бе да се постигне определена сурова енергия.
Как режисирахте актьорите и актрисите, да го кажем направо – членовете на семейството си?
В.К.: Това не беше лесен процес, разбира се. Написахме сценария, работихме по него, но понякога беше много трудно. Понякога дори им казвахме: „Помислете за нещо, което никога не сте казвали на другия, и ще направим сцена, импровизация“. „Например сцената в гората, когато казвам на сестра си, че съм паднала, тя не знаеше, че някога ми се е случвало подобно нещо. Това всъщност не беше импровизация, а предварително подготвена сцена. Имахме няколко такива. По някакъв начин ние излекувахме емоциите си чрез филма.
Освен дядото, къде са мъжете? Толкова ли са ненужни?
В.К.: Йосиф Сърчаджиев е наистина очарователен! Искахме го за ролята, въпреки че е някак войнствен, а ние искахме да бъде очарователен и искрен, когато казва истината. Накрая видяхме, че за него да изиграе мъжката гледна точка е много лесно. Така че играта му е наистина искрена. На моменти си е пълна лудост да си заобиколен от толкова много жени. А в действителност е доста смешно.
Какви са бъдещите ви проекти?
М.М.: В момента мислим върху проект, който също ще засегне деликатна тема. Но все още не е материализиран, а е само в мислите ни. Ще бъде филм за младежи – вероятно на 16, 17 години, за отношенията между тях и оргазмите. (Смее се.)
