Тази година се навършват 150 години от публикуването на „Алиса в Огледалния свят“ – това е най-известната книга, която черпи вдъхновение от шахматната игра. Миналата година американският минисериал The Queen’s Gambit предизвика нов интерес към шаха. В руското издание „Комерсант“ припомниха в юбилейната година как интелектуалната игра е намерила заслужено място в литературата, живописта и киното и как благодарение на нея някога хората са се ориентирали в политиката, а днес се подготвят за срещата с изкуствения интелект. Ето някои любопитни детайли:
„Харчашарита“ или къде за първи път се споменава за шаха
Според историци шахът е възникнал в Индия през VI век. Тогава там имало игра с правила, наречени по-късно „чатуранга“, които, след като били възстановени по различни писмени източници, се оказали много подобни на принципите в шаха. Индийците заставали пред дъска с размери 8х8 и всеки от двамата играчи разполагал с по 16 фигурки. Освен това имало малки скулптурки на бойни колесници, слонове, ездачи и войници. Всяка фигурка си имала определен маршрут по шахматната дъска. Играта била много популярна сред индийските благородници и в средата на VII век за нея било споменато в биографията на император Харши, написана от придворния му поет Банабхата.
Книгата била озаглавена „Харчашарита“ и в нея Харши бил обявен за гениален – възхвалявали го, защото обединил индийските земи, донесъл мир и се грижел за народа си така, че да живее охолно и щастливо. Величието на Харши било предадено с метафори, една от които се свързвала с шаха: „При този монарх само пчелите се бореха една с друга за нектар, само в поезията имаше жестокости и само на ащападите се разиграваха бойни действия“. „Ащапада“ било наименованието на дъската, на която се играели шахматните партии.
Шахът като модел на държавата
Арабите донасят шаха в Европа в края на IX век, а през XII век той вече не е просто образец за изграждане на военна стратегия, а модел на идеалната феодална държава. Именно това го прави интересен за доминиканския монах Якобус де Сесолис, който през 1300 г. пише трактата „Книгата за нравите и задълженията на благородниците или няколко разсъждения върху играта на шах“.
Трактатът започва с легенда за произхода на шаха: някога Вавилон бил изграден върху територия, разграфена на 64 квадрата, която се управлявала от жесток и несправедлив цар. Поданиците му страдали толкова много, че се обърнали към известен мъдрец с молба да им помогне.
Мъдрецът взел дъска, нарисувал върху нея 64 квадрата, после отлял 16 фигурки от злато и 16 от сребро и отишъл в двореца. Там, с помощта на фигурките, обяснил на царя какви права и задължения имат отделните прослойки в града. Царят се впечатлил силно и се променил – станал справедлив. Разбрал, че царят и царицата в шаха представляват кралското семейство, офицерите са рицарите, топовете са длъжностните лица, пешките са шивачите, ковачите, търговците и т.н.
Якобус де Сесолис казал на царя, че в шаха, както в държавата, всички фигурки трябва да подкрепят и укрепват царската власт и всяка изпълнява важна роля в този процес.
Шахът, хазартът и Свети Августин
Вероятно сте чували за Свети Августин – една от най-важните фигури за развитието на западното християнство. Но примерът с шаха, свързан с него, ни връща към 386 г., когато той е 31-годишен богат римлянин. Обича жените – една от тях му ражда син. Увлечен е по манихейството и неоплатонизма, но се интересува и от християнството. Един ден при него на гости дошъл християнин, който, след като видял на масата му книга, посветена на християнството, разпалено започнал да му разказва за монашеството и отшелничеството. Този разказ имал такъв сериозен ефект върху Августин, че той решил да стане монах и да се откаже от всички земни наслади.
Свети Августин описва подробно този разговор в книгата си „Изповедите“ и именно тази сцена е изобразена от художника Николо ди Пиетро на стенопис в църква в град Пезаро. Любопитното е, че на масата – до християнската книга има табла за шах, нещо доста странно, тъй като от времето, когато е живял Свети Августин до появата на шаха, има поне 200 години. Откъде тогава на Ди Пиетро му е хрумнало да нарисува шахматна дъска – вероятно е искал да подчертае, че още преди приемането на християнството, Августин е предпочитал съзерцателни и интелектуални забавления. Но обяснението е друго.
През Средновековието хората играели шах като хазартна игра. Това го превръщало в грях. Ето защо шахът неслучайно е нарисуван в картината на Ди Пиетро – посланието на художника е ясно – в онзи момент Августин е все още на кръстопът – той чете християнска книга, но все още не се е отказал от греховните си навици.
Фигурката на царицата и връзката й с любовта
Дълго време не е имало уеднаквени правила, по които да се играе шах, но и при индийската, и при европейската версия се спазвал един и същи принцип. Той бил в сила до края на XV век – фигурката на царицата имала най-малко възможности за маневриране – играчът имал право да я мести само с едно квадратче по диагонал. Първият документ, в който са описани новите й „способности“, била испанската поема от 1475 г. „Шахът на любовта“.
Поемата е структурирана като игра на шах между Марс и Венера, които спорят какво е любовта. Ходовете им са придружени от коментари, от които става ясно, че в тяхната игра царицата има неограничени възможности – може да се движи по права линия до произволен брой свободни квадратчета.
Смята се, че промяната е следствие от политическата ситуация в Испания. Малко преди поемата да бъде написана, на 11 декември 1474 г. испанският крал Енрике IV Безсилния умира – той няма наследници и два дни по-късно – на 13 декември сестра му Исабела Кастилска се самообявява за кралица. Тя е омъжена, но не титулова мъжа си Фердинанд Арагонски за крал, а го обявява просто за „съпруг“. Едва доста по-късно той ще бъде обявен за крал, но с много ограничени права. Тъй като по онова време шахматната дъска се е превърнала в трайна алегория на държавата, новият статут на испанската кралица е пренесен и на шахматното поле. В края на XV век новото правило започва да се спазва повсеместно – така е и до днес.
Защо е важно да прочетем „Бурята“ на Шекспир
Единствената драма на Шекспир, в която се споменава шахът, е трагикомедията „Бурята“, написана през 1611 година. Макар и на пръв поглед шахматната дъска да не заема важно място в нея, реално тя се оказва ключът към цялата пиеса.
В историята някогашният херцог на Милано – Просперо – се грижи за дъщеря си Миранда на пустинен остров, където са попаднали след преврат, организиран от брат му. Просперо мечтае да си върне трона и с магия потапя кораб, на който плават двама от враговете му – баща и син. Те оцеляват, но всеки е изхвърлен от океана в различна част на острова. Просперо ги изправя пред редица изпитания, като в сцената с шаха виждаме как синът на врага играе партия на черно-бялата дъска с красивата Миранда, а баща му е безкрайно щастлив, че най-накрая го е намерил.
В този период, когато Шекспир пише “Бурята“, редица творци успешно използват шаха като метафора на любовните отношения, но при Шекспир има и нещо повече.
Изследователката на творчеството на Шекспир – Маргарет Джоунс-Дейвис е забелязала любопитен детайл – сцената с играта на шах е описана в осем реда и се състои от точно 64 думи (толкова, колкото са и квадратчетата на шахматната дъска), като първата част на стиха се състои от 32 думи и е отделена от втората с цезура.
Това не е просто интелектуално упражнение, а един вид шифър, който разкрива, че цялата пиеса е изградена като игра на шах: бащата и синът са сякаш от двете страни на дъската и никой от тях не подозира, че действието се ръководи от невидим играч – Просперо. Така метафората за любовта се превръща в метафора за политическите интриги. Но най-важното – Шекспир е първият, който се възползва от литературния потенциал на шахматната игра. А какво правят следващите големи в изкуството, ще разберете в Част Втора.
