Американският режисьор Александър Пейн е обвиняван, че гледа отвисоко героите си.
Тази критика важи най-вече за филми като “Гражданката Рут” и “Небраска“, но не и за героя му в “Останалите” (“The Holdovers”), изпълнен от Пол Джамати.
Дори и тази оценка да е малко повърхностна, тя е разбираема, като се имат предвид глуповатите персонажи в първите два филма и тънката граница между това да представяш на екран хората като забавни или просто да им се присмиваш.
В “Останалите” (“The Holdovers”) Пейн отчетливо демонстрира различно отношение – той направо обича героите си. И това се усеща във всеки кадър, във всяка реплика, при всяко разгръщане на сюжета. Така, в епохата на нарастващ цинизъм, много хора започват да обикват героите му.
Освен това с “Останалите” Пейн вече спечели няколко големи награди – актрисата Да’Вин Джой Рандолф спечели BAFTA за поддържаща женска роля, а освен това е номинирана за “Оскар” в същата категория, като филмът се бори и за още четири статуетки – за най-добър филм, за най-добър актьор във водеща мъжка роля, за най-добър сценарий и за най-добър монтаж.
Пол Джамати изиграва най-многопластовата си роля от години насам. Той се превъплъщава в образа на Пол Хънам – строг професор от престижната академия “Бартън” в началото на 70-е години на ХХ век. Пейн се шегува, че през цялата си кариера основно е правил комедии от 70-е години и сега най-накрая е решил да снима и сериозен филм. В него именно се появява – Хънам – недолюбваният от учениците и персонала преподавател, който все пак има и един фен – колежката му на име Лидия (Кери Престън), която подарява на намръщения мърморко коледни сладкиши.
Когато Хънам не пише слаби оценки и не възлага тежки задачи на учениците през коледната ваканция, той крещи на учениците и за най-малките провинения. Той е от онзи тип хора, които нямат над кого да упражняват власт в живота си и затова войнствено я налагат на работното си място, което е и причина за малкото му приятели.
Всяка ваканция на няколко деца им се налага да останат в училището, вместо да се приберат по домовете си, което, от своя страна, води до това, че самотен човек като Пол Хънам трябва да ги наглежда, дори да им възлага различни задачи, свързани с обучението, защото това реално е единственото, което умее да прави.
В резултат на поредица от събития тази ваканция остават само Пол, ученик на име Ангъс (Доминик Сеса със забележителна роля) и главната готвачка Мери (Да’Вайн Джой Рандолф). Това са трима души, които се намират в много различни преломни моменти от живота си, но ще си повлияят взаимно по един неочакван начин.
Сценарият на Дейвид Хемингсън е за онези прекрасни обрати в жизнения ни път, когато непознат човек може да ни пренасочи в непозната за нас посока, за която не сме и подозирали. В него има и някои безспорни клишета, но Пейн и екипът му намират начин да направят житейските уроци органични, отказвайки да изградят драмата си върху предсказуеми сюжетни обрати. В края на краищата, този филм е за непредсказуемостта на живота.
Ако Хънам е неохотният “баща” в триото, то Мери е майката – покрусена от скръб жена, която току-що е загубила сина си във войната във Виетнам. Образът й е сдържан и трогателен, изпълнен с тежестта на скръбта.
Друго основно действащо лице е Ангъс -15-годишният младеж с ум като бръснач, но и с агресия, която идва от несигурността му. Родителите му не го искат през ваканцията. Той не е сигурен къде ще отиде след Бартън. Може дори и във Виетнам. Да се приеме, че той протяга ръка към Хънам за напътствия, би било пресилено – той просто започва да се разбира с първоначалния си враг. Хънам, от своя страна, започва да се замисля как е стигнал дотам, че да започне да се радва на приятелството на тийнейджъра.
Пейн започва да гради киноисторията, като се фокусира върху раздразнителността на Джамати в първите кадри и след това развива неговата многопластовост.
Друго особен образ е гимназистът – в ролята Доминик Сеса – той започва малко еднопланово, но се развива заедно с филма, като притежава енергията на лидер и на странен актьор едновременно.
Той е типичен образ от комедиите от 70-те години, когато чарът и привлекателността бяха ключови.
Кинокритиците коментират сюжета на “Останалите”, като отбелязват, че Холивуд има традиция с филмите за импровизирани семейства, които научават нещо ново, което им помага да се развият, и заради това е учудващо защо историята на Пейн се възприемат за нещо толкова свежо. Вероятно причината е, че за първи път от много време насам една подобна история звучи някак истински. Пейн и екипът му не крият, че включват и клишета, но ги комбинират с истини, които винаги ще бъдат вечни. Всеки вероятно ще си спомни за някакво неочаквано приятелство или дори менторство, което завинаги е променило посоката на живота му.
И всеки вероятно ще се присети за онзи млад човек, който го е извадил от рутината, показвайки му какъв е бил, какъв е искал да стане, но не е успял да бъде. “Останалите” е едновременно и интелигентен, и забавен филм, но най-голямото му постижение не е в това, че можеш да видиш себе си в Пол, Ангъс или Мери. Най-ефектното му е, че можеш да се разпознаеш и в тримата.
