Умните машини би трябвало да работят за нас, но вече има признаци, че в крайна сметка ние ще работим за тях. Какво ще бъде положението с работните места на бъдещето и каква ще бъде нашата роля? – пита се Дейвид Рънсиман в „Гардиън“.
През 2021 г. на откритите първенства по тенис на Австралия и САЩ всички „съдии на линиите“ бяха заменени от машини. В много отношения това беше неизбежно. Тези машини не само са много по-точни от всеки човек, отговарящ за вкарването или изкарването на топките в аут, но също така могат да бъдат програмирани да правят своите отсъждания с глас, подобен на човешкия, така че да не дезориентират играчите.
Това е малко зловещо, заради безплътния писък „Аут!“, идващ от нищото на корта (на Откритото първенство на Австралия машините са програмирани да говорят с австралийски акцент). Но това е далеч по-малко дразнещо, отколкото закъсненията, необходими за оспорване на неправилни решения и много по-надеждно. А и бързо се свиква с него.
В множеството доклади, публикувани през 2010 г., които се опитват да идентифицират кои работни места са най-застрашени от автоматизацията, спортните служители обикновено заемат много високо място в списъка (най-известното от тези проучвания, проведено от Карл Бенедикт Фрей и Майкъл Осбърн през 2017 г. ), според което вероятността спортните съдии да изчезнат и да бъдат заменени от компютри е 98%. в рамките на 20 години). В крайна сметка това е човешко начинание, където най-важната квалификация е способността да се получи верен отговор. „Вътре или вън“? „Топка или страйк“? Честно или нечестно?
Това са решения, които трябва да бъдат подкрепени от точна информация. Дори не е необходимо технологията да е най-съвременна, за да се получат далеч по-добри отговори от тези, които могат да дадат хората. Системите „Ястребово око“ превъзхождат човешкото зрение и се използват от близо 20 години. За първи път те бяха официално приети за отсъждания на тенис линията през 2006 г., за проверка при крикета – през 2009 г., а напоследък – за съдийски решения за засадите във футбола.
И все пак, въпреки появата на тази интелигентна технология, сега има много повече хора, заети със спортно съдийство. Уимбълдън реши да запази своите съдии на линиите, отчасти по естетически причини. Като единствен голям турнир, който се играе на трева, външният вид и формата са ключова част от машината за печелене на пари (оттук и играчите трябва да носят само бяло). Съдиите на линия са там главно заради униформите си. През 2022 г., както и през предходните 17 години, те са по проекти на Ралф Лорън.
Мачовете по крикет, в които традиционно участват само двама съдии, в момента са трима, за да се справят със сложните изисквания на технологията, плюс съдия, който следи за поведението на играчите, което все още включва „поддържане на духа на играта“, каквото и да значи това. Футболните мачове имат до петима съдии, както и големи екипи от наблюдатели, необходими за тълкуването на повторенията, предоставени от системата за видеоасистентски съдии (VAR). На NBA Replay Center в Секокус, Ню Джърси работят 25 души на пълен работен ден, както и ротация от редовни съдии – и това изглежда съвсем на място в Баскетболната асоциация.
Ефикасността, дори точността, се оказва, че не е основното изискване на организациите, които наемат хора за вземане на решения по време на спортни игри. Те също така са много чувствителни към външния вид, който включва желанието им спортът да изглежда и да се възприема, че все още е дейност, ориентирана към човека. Интелигентните технологии могат да правят много неща, но в отсъствието на убедително хуманоидни роботи, те все още не могат да правят това. Затова е необходимо истински хора да застанат между машините и тези, които получават техните решения. Резултатът е повече работа за всички.
Все още е учудващо трудно да се определи кои работни места могат да бъдат загубени при навлизането на изкуствения интелект, въпреки че можем да сме сигурни, че обхватът и заетостта ще се променят. Много проучвания на рисковете от автоматизацията, като тези на Фрей и Осбърн, разглеждат работата като серия от задачи, които могат да бъдат оценени по тяхната пригодност да бъдат изпълнявани от машини. Това предполага, че пречките пред заместването на човека, се дължат на настоящите ограничения на технологиите, които засега включват продължаваща неспособност на машините да се справят с редица ориентирани към човека когнитивни умения или умения за мобилност.
Роботите са добри в повтарящи се задачи, дори когато те са много сложни, заедно с все по-обемна обработка на данни, но често се затрудняват с прости форми на взаимодействие с хората. Ако работата ви е свързана с творчество, естетическа преценка, истински плавни движения или социална чувствителност, тогава по тези показатели вероятно сте в безопасност. Поне засега. Роботите могат да танцуват, но все още се нуждаят от човешки хореографи, за да изглеждат убедително.
Задачата обаче не е работа, не и в съвременния смисъл на понятието. Работните места са длъжности, създадени от организации, които имат свои собствени изисквания. Твърде опростено е да се разглеждат тези изисквания като нищо повече от ефективно изпълнение на задача, дори и в случаите на безсърдечни, жадни за печалби корпорации. Също е от значение дали работата има смисъл във връзка с нуждите на корпорацията. Повечето работни места продължават да изискват хора, които да ги заемат, защото хората са човешкият елемент на безличните организации, които осигуряват работни места. В противен случай машините ще се окажат водещи, а това е опасно в свят, в който хората все още имат значение.
Начинът, по който изглеждат нещата, не е всичко. Има важни части от всяка организация, където външният вид не е от такова значение. Особено в задните стаи, а може би дори и в заседателните, които не стават видими за широката общественост. Това важи и за много други професии – включително за счетоводството, консултантските услуги и правото. Все още ще има много работа за хората, които работят с хора. Но бизнесът на събиране на данни, обработка на информация и търсене на прецеденти вече може да се извършва по-надеждно от машини. За хората, които досега се занимаваха с тази работа, особено тези, които заемаха начални длъжности като чиновници, административни асистенти и помощник-служители, има вероятност техните работни места да не са гарантирани.
Бъдещето на заетостта задължително включва сложен набор от отношения, които е много по-вероятно да променят това, което разбираме под работа, отколкото да я премахне.
Това са отношенията между хората и машините, като някои от тях могат да се окажат с нулев резултат – повече работа за тях означава по-малко работа за нас. Лекарите, които използват технологията за диагностициране на ракови заболявания, ще трябва да усъвършенстват други свои умения – включително по-добри начини за комуникация с машините, но те ще бъдат много по-лесни за придобиване, отколкото да се очаква от технологията, тя да усъвършенства уменията си до нивата, които притежават лекарите.
След това остава цялата работа за мениджърите, юристите и психолозите, които ще трябва да решат дали връзката лекар-машина се развива в желаната посока. И какво да се прави, когато тя се разпадне. В епохата на изкуствения интелект няма да има недостиг на работа за хората в болниците.
В света на труда все още нещата са в този ред: хора, организации, машини. Може ли редът да се промени? Може ли компаниите да дадат приоритет на машините пред хората или машините да поемат вземането най-съществените решения от името на организациите?
Историята предлага частично ръководство за това какво може да се случи. Притесненията относно автоматизацията, която измества работниците, са толкова стари, колкото и идеята за самата работа. Индустриалната революция промени много видове труд. Особено в земеделието. И разруши цели начини на живот.
Преходът за тези, които трябваше да преминат от един начин на препитание към друг, беше тежък. И все пак крайният резултат беше много повече работни места, а не по-малко. В заводите се появиха машини, които работеха по-бързо и по-надеждно.
Фабриките въведоха машините, които да правят това, което хората са вършели или никога не са могли да вършат.Те бяха мястото, където се появиха новите работни места, включващи изпълнението на задачи, които никога не са били необходими преди появата на машините.
Този модел се е повтарял многократно: новите технологии изтласкват познатите форми на работа, което масово води до болезнени сътресения. Това е малка утеха за хората, които губят работата си и може да им се каже, че съвсем скоро ще се появят напълно нови начини за изкарване на прехраната. И това ще се случи.
Обаче невинаги се получава да се намерят нови задачи за предишното поколение „работни коне“. Такъв е случаят с истинските работни коне. През целия XIX в. бързо развиващото се индустриално производство е било силно зависимо от труда на конете за транспортирането на хора и стоки, най-вече в Съединените щати. За този вид труд са създадени огромен брой и разнообразие от работни места за хората, необходими за поддържане на предприятията, използващи коне.
Само 50 години по-късно икономиката, задвижвана от коне, е изчезнала почти изцяло от градските райони, ако все още я е имало в селските. Петдесет години след това тя е изчезнала почти напълно в цялата страна. Но бяха създадени огромен брой нови работни места, които да обслужват нуждите на автомобилния транспорт. До 1950 г. автомобилната индустрия е генерирала повече от 7 милиона нетни нови работни места, които по това време представляват 11 % от общия брой на американската работната сила.
Това, което не беше създадено, бяха нови работни места за конете. Техните умения – да теглят, да носят, да не се оплакват – се оказаха недостатъчно адаптивни за новата ера. В крайна сметка не им остана нищо друго, освен развлекателната индустрия. Когато първият Ford (22 конски сили) слиза от производствената линия през 1908 г., в Съединените щати е имало около 25 милиона коне и 90 милиона население. Когато се появява първият Ford Falcon (260 конски сили) през 1960 г., са останали само 3 милиона коня, а населението е станало близо 180 милиона души. Конят като работна сила, на практика е остарял.
Възможно ли е хората да ги застигне съдбата на коня? Нашите умения също могат да се окажат недостатъчно адаптивни, след като машините ще могат да вършат повечето от нещата, които ние можем, но с много, много пъти по-висока скорост. Въпреки че „човешката сила“ при технологията за дълбоко обучение – например 3000 години шахмат, би се справила за 1 000 000 часа +, а е усвоена от AlphaZero за по-малко от 24 часа, тя е експоненциално по-голяма от конската сила, дори от тази на най-бързите автомобили. Факт е, че интелигентните машини нямат адаптивност. Преди всичко им липсва способност да превключват между изцяло различни задачи. Но на автомобилите им липсват много видове адаптивност в сравнение с конете: те не могат да преодоляват препятствия или да се движат встрани от пътя, или да преплуват потоци. Това не ни попречи да създадем цяла икономика около автомобила.
Хората обаче се различават от конете най-видимо по това, че не сме безропотни. Ние сме точно обратното. Имаме воля, изразена чрез способността ни да съобщаваме своя избор. Конете бяха унищожени от организации, в които те нямаха право на глас. Ние имаме право на глас по отношение на организациите, които могат да решат да ни отстранят и да ни изключат. По-добре е да го използваме.
Една от причините да го направим е, че тези организации също имат правомощия. Без нашия принос, те ще направят собствен избор. И интелигентните машините, за разлика от конете, също могат да правят собствени избори. Може да е фантастично да се предположи, че те ще решат да ни изключат, след като не им служим повече. Те не разполагат с такъв вид организация, каквато имат човешките същества. Но способността им да изпълняват определени задачи по-добре от нас, е достатъчна, за да им позволи да определят начина, по който живеем, ако решим да им позволим. Точно, както автомобилите започнаха да оформят начина ни на живот, след като избрахме да им го позволим.
Това никога не е зависело от конете. Не зависеше и от автомобилите. Не е дори от новия вид самоуправляващи се автомобили. Все още зависи от нас, нашите държави и нашите корпорации.
Това, което прави една работа различна от другите видове, е нейната връзката с времето. Когато работата се състои от задача или поредица от задачи, времето се измерва с това, което отнема изпълнението на задачата и колко дълго траят резултатите от нея. Често има връзка между двете, но не непременно: книгите, които се пишат най-дълго, в никакъв случай не са тези, които със сигурност ще издържат на проверката на времето; песните, чието композиране отнема най-много време, не винаги са тези, които хората искат да пеят. Създаването на „Алелуя“ на Ленард Коен, която е сред най-издаваните песни през последните 50 години, отнема 10 години и безкрайно много редакции. А песента на Боб Дилън „Forever Young“, която е била е презаписвана почти толкова често, е създадена само за един ден (както и много от песните на Дилън).
За Хана Аренд това, което отличава работата и което я прави потенциално толкова удовлетворяваща, е възможността за трайност: да бъдат създавани неща, които могат да надживеят своите създатели за дълъг период от време. Тези артефакти може да бъдат всичко – от книги и песни, до маси, столове, държави и конституции.
В същото време много работни места са по-дълготрайни от задачите, които изискват. Да бъдеш президент е моментна работа с много отговорности, някои от които изискват внимание само от един ден до следващия. Работата на мебелист може да продължи цял живот, през който да бъдат произведени много стотици или дори хиляди маси и столове. Това, което определя дълготрайността на една работа, са организациите, които я създават и дали те имат достатъчно дълготрайност сами по себе си.
Но често цената на сигурността на работното място е тежък труд или повторение на действията. Да се извършва една и съща работа в продължение на много години може да бъде скучно. Ето защо организациите се опитват да предложат развитие, както и стабилност. Кариерата е нещо повече от просто работа – тя обикновено включва смяна на ролите в дадена област, а когато е необходимо, и промяна на организацията. Да бъдеш банкер е работата в банка, а разработването на банков продукт е задача; сключването на сделка е действие. Но да си банкер означава също така да се изложиш на сериозния риск да бъдеш уволнен. Това е потенциално повече удовлетволяващо от работата на държавния служител, особено във финансово отношение, но е по-малко надеждно.
Тези компромиси – между сигурността и разнообразието на работата, между риска и възнаграждението, са познати в историята на съвременната трудова заетост. Те повтарят по-широките компромиси между личното и безличното, между човешкото и изкуственото, които определят съвременната епохата. Балансът се постига в зависимост от времето и мястото. По време на ХХ в. – великата епоха на кариерата, а и на „кариерното консултиране“ в училищата, големите корпорации, заедно с държавата, могат да предложат солидни перспективи за кариерно развитие. Това дава възможност да останете в една и съща организация през целия си трудов живот и все пак да имате различни удовлетворяващи професионални преживявания.
XXI век е различен. Много големи организации са сравнително с малко служители в сравнение с техните еквиваленти през ХХ век. Бързото разрастване на по-малките компании с по-кратък живот също означава, че продължителността на съществуване не е такава, каквато беше. В епохата на стартиращите предприятия да получите работа, дори (и може би особено) високоплатена, не гарантира голяма сигурност. Работните места са с по-кратък живот и в резултат на това кариерата е много по-фрагментирана. За всеки, който за първи път навлиза на работното място през третото десетилетие на XXI век, изобщо няма смисъл да се говори за „кариерно консултиране“. Опитът показва, че е много по-вероятно тази работа да включва набор от различни професии, някои от които неизбежно се упражняват по едно и също време. Един човек може да извършва много работи, но е малко вероятно те да прераснат в една кариера.
Възходът на интелигентните технологии има много общо с това. Наблюдава се несигурност при опита да си представим диаграмата на професионалния ни живот, дори това е почти невъзможно, когато темпото на промяна е толкова бързо. Апокалиптичните предупреждения за предстоящата дехуманизация на професиите водят до това, че обучението за юрист или счетоводител е по-рисково, отколкото е било някога. Това не означава, че хората са спрели да се обучават и броят на записалите се в юридическите факултети в САЩ не продължава да расте. Както и броят на училищата, които предлагат да подготвят прависти, на които да връчват легитимни дипломи по право.
Въпросът е, че това ще доведе до много повече квалифицирани юристи, отколкото са работните места в областта на правото. Да не говорим за кариера в тази област. Обнадеждаващото е, че познаването на правото все пак ще осигури добра подготовка за все по-голямото разнообразие от задачи, ориентирани към хората, които кариерата чрез портфолио може да изисква с или без машини.
Но дори и в по-краткосрочен план новите технологии промениха връзката между професиите, работните места и задачите. Изпълнението на задачи е това, в което машините са добри. Колкото по-добре се справят с това, толкова повече работата става ориентирана към изпълнението на задачите. В много отношения говоренето за перспективата, че машините ще изместят хората, е погрешно, защото след като машините изпълняват една дейност, това вече не е работно място. Машините не изискват сигурност на работното място, нито се нуждаят и от другите придобивки на съвременната заетост: отпуски, здравеопазване, положителна обратна връзка, обезщетение при съкращение. Работните места са тези, на които се извършват дейности от хора.
Потенциалът на революцията на изкуствения интелект е огромен. Не е трудно да се види как тези системи могат да бъдат използвани, за да улеснят значително живота на хората, като ни освободят от тежката работа и ни предпазват от болести. Да ни транспортират безопасно и да ни стимулират безкрайно. Най-големите предимства на новото поколение мислещи машини обещават, че ще доведат до неотдавна изглеждащите невъзможни промени: повишаване на продължителността на живота, удължена със стотици години, телепатична комуникация, експоненциален взрив на творчеството и научните открития. Всичко това изглежда малко вероятно, но предвид сегашните темпове на напредък, кой може да каже, че е невъзможно?
Същевременно е много лесно да се видят и надвисналите негативни страни, включително реалния риск от катастрофа. Дори ако успеем да разберем какво да правим със свободното си време, как да разпределяме тези нови ресурси справедливо и дали наистина искаме да знаем какво мислят всички останали, все още има вероятност да загубим контрол над интелигентните системи, които сме изградили. Те трябва да работят за нас, но вече е възможно да подозираме, че в крайна сметка ние ще работим за тях. Ако те станат много по-умни от нас, дали все още ще искат да изпълняват нашите заповеди? Дали изобщо ще им пука за нас? В края на краищата, те са само машини. Засега, а вероятно и завинаги, те няма да имат съвест, сърце, душа. Ние ги създадохме, за да разширим нашите хоризонти, но ако не можем да ги контролираме и държим вързани към перспективата, ориентирана към човека, това може да е последното нещо, което правим.
