През 2019 година станахме свидетели на красивия завършек на едно 13-годишно меценатство в сферата на изкуството. Гауденц Б. Руф, посланикът на Швейцария в България от 1995 г. до 2000 г., подкрепял български художници в периода 2007 г. – 2019 г., се раздели с българската публика с „Finale“. Това бе изложба със селектираните творби от последния конкурс за наградата „Гауденц Б. Руф” в галерия „Структура“, за които „БАНКЕРЪ“ писа (https://www.banker.bg/obshtestvo-i-politika/read/kakuv-plod-dade-13-godishnoto-mecenatstvo-na-shveicarskiia-diplomat-gaudenc-ruf.)
Първоначално (2007-2011 г.) учредената от Гауденц Б. Руф награда се присъжда след конкурс в две категории – „Млади творци” и „Утвърдени творци”. Победителите в категориите получават, съответно – 2500 евро и 4500 евро. В журито всяка година влизат различни известни куратори от чужбина. Носители на отличието за този период са: 2007 г. – Светозара Александрова и Красимир Терзиев; 2008 г. – Бора Петкова и Аделина Попнеделева; 2009 г. – Стефания Батоева и Надежда Олег Ляхова; 2010 г. – Стела Василева и Иван Мудов; 2011 г. – Миряна Тодорова и Самуил Стоянов.
През 2012 г. условията на конкурса се променят. Новата концепция предвижда финансиране на художествени творби и събития, представящи българското изкуство у нас и по света. Същата година – на чисто конкурсен принцип – 14 890 евро са поделени между 18 проекта. През следващите седем години тенденцията се запазва: наградният фонд е около 18 000 евро годишно, а проектите са 18-20 на брой.
Тук публикуваме кратко интервю с мецената Гауденц Б. Руф.
Господин Гауденц Б. Руф, откъде идва любовта ви към съвременното изкуство?
– От семейството ми. Баща ми имаше хоби – рисуваше. И от училище. Бях на 17 години, когато учителят по рисуване в гимназията в Цюрих изложи пред нас натюрморт с няколко бутилки. След това ни каза: „Искам от всеки от вас по четири варианта – пастел, графика, реализъм и абстракция“. Освен това преди да се насоча към правото, учих история на изкуството.
Като посланик на Швейцария в България в периода 1995 г. – 2000 г., имаше ли български политик или бизнесмен, с когото да си говорите за съвременно изкуство?
– В онзи период България беше в ужасна криза, водеха се дискусии как левът да се фиксира към марката, така че темата за изкуството беше на доста по-заден план. Иначе с посланиците от Испания и Съединените щати това ни бе любима тема за разговор.
Имате ли наблюдения специално в Швейцария – кои са по-големи ценители на изобразителното изкуство – дипломатите или банкерите?
– Наблюденията ми са по-общи – в западноевропейските общества хората от горната средна класа, високообразованите и с добър стандарт на живот, следят какво се случва в сферата на изкуствата – за тях е едва ли не дълг да са патрони, меценати. Друг въпрос е, че тези хора имат красиви домове, в които не е без значение какви картини висят на стените им. Това е част от социалния престиж.
Художествена измислица ли е тази история за началния ви капитал, с който основавате фонда за наградата „Гауденц Б. Руф“ в България? Това че сте спечелили много, продавайки картини на индийски художници в „Сотбис“?
– Не, напълно истинска е. Като млад дипломат бях в Индия. Много бързо се запознах с хората от местната артистична общност – срещнах се с интересни художници, говорещи много добре английски. Те бяха наясно какъв е мейнстриймът, защото бяха живели в Англия, пътуваха по света и „превеждаха“ преживяванията си в индийски контекст. Намирах работите им за интересни и си бях купил 24 картини. Сред тях имаше и на Вазудео С. Гаитонде (Vasudeo S. Gaitonde), за когото по-късно прочетох в един швейцарски вестник, че е сред „звездните“ индийски художници! Продадох 2/3 от картините, купени в Индия, и забогатях. Помислих си – ето получих подарък свише, защото се ангажирах с изкуство, така че би било хубаво тези средства да бъдат вложени отново в изкуство. Затова основах програмата си за подкрепа на художници в България.
Когато започнахте да работите с български куратори, изкуствоведи и художници – кое ви помогна най-много – фактът че сте дипломат, външният поглед или обстоятелството, че няма какво да делите с тях?
– Докато бях в България, забелязах, че сред художниците не всичко е спокойно. Има конфликти, тежки сблъсъци – те не само не се уважават, но и направо се мразят. Това беше наистина драматично. В крайна сметка, във всички групички имаше добри художници, които не бяха нито старомодни, нито откачени, и чиито характери ми допадаха. Разбира се, фактът, че бях чужденец, много ми помогна. Когато обявихме първия конкурс, преди 13 години, получихме 200 заявки и журито се видя в чудо, защото трябваше да подбере двадесет! Естествено, сред неспечелилите имаше обидени и много ядосани. Бях наясно, че изобщо не искат да чуят за мен, но реших да изчакам до следващата година. Тогава кандидатите не бяха 200 души, а сто, но разчитах на новото поколение и онова, което ме радваше, бе, че сред участниците в конкурса има 25-30 годишни, които искаха да експериментират и които можех да стимулирам да рискуват.
Вие сте един от първите, който колекционира съвременно българско изкуство. През 2014 г. показахте в Софийската градска художествена галерия над 100 работи на съвременни български художници от частната си колекция. След това дарихте на галерията повече от 20 от показаните работи. Това превърна ли се в повод някой български колекционер да потърси контакт с вас – за съвет, да почерпи опит?
– За съжаление, не. Това е малко тъжно. А мислех, че сред зараждащата се по-богата средна класа може да се породи интерес – някой да реши да обмени опит с мен. Но не се получи. Имам обяснение – първо, не живея тук за постоянно, второ – съм в чужденец. Нормално е срещу мен да има съпротиви. Но въпреки всичко, съжалявам. Надявах се да открия наследник. Сега съм на 78 години и се оглеждах, търсех човек, свързан пряко с България, който да продължи инициативата ми и да донесе само полза за страната си. Защото с екипа ми през тези 13 години създадохме успешна формула – работим с жури, чийто състав се сменя всяка година. Никой не може да ви обвини в нищо. В журито са представени различни групи – куратори, художници, критици, хора от различни поколения, мъже и жени, така че има баланс, има прозрачност.
Докато бяхте в България, като дипломат в периода 1995 – 2000, България преживява и така наречения мутренски период, и Виденовата зима през 1996 – 1997. Забелязахте ли тези политически събития да се отразяват в изкуството на съвременните ни художници? И изобщо интересуват ли се художниците ни от вътрешна политика или по-скоро ги вълнуват глобални проблеми?
– Когато дойдох тук, очаквах, че голямата тема, която ще вълнува художниците ще е „за“ и „против“ комунизма. Но това не стоеше на дневен ред – друго беше важно – навлизането на капитализма. Правилата на парите, които диктуват всичко. Рекламата по улиците, разбиваща всякакво естетическо чувство, всяка хармония. Усещането, че всичко се продава и купува. След това дойде ред на потопа от западни стоки, преобръщането на моралните ценности.
Днес това, което вълнува българските художници, е всевластието на технологиите, опазването на околната среда, екологичните проблеми. Интересното е, че тук художниците са политизирани, не като на други места на запад, където е в сила принципът l’art pour l’art, където целта е чистата естетика. В България изкуството в по-голяма степен е обърнато към проблемите на общността, към политическите казуси.
Вие сте вложили над 325 000 евро през тези 13 години – осигурили сте видимост на българските артисти на международната сцена благодарение на членовете на журито от чужбина, провокирали сте дебати за съвременното изкуство, в което да участват и български куратори и художници; предизвикали сте състезание между българските автори за най-добра новаторска идея. Вие, лично, откривате ли някакви тенденции в съвременното българско изкуство, стимулирани от вашата инициатива?
– Не, не мога да твърдя, че сме работили с цел стимулиране на изкуството в определена посока. Българските художници са част от мейнстрийма в изкуството и не са с някакъв местен характер.
Но иначе, независимо в коя държава и в кой век живеете, на художниците им е трудно да се издържат от работата си. Спомнете си сюжета на „Бохеми“ от Пучини – някъде в латинския квартал на Париж поетът Родолфо и художникът Марчело живеят от нищото, на студено и тъмно, а шивачката Мими умира, без да могат да й помогнат. Това е съдбата на художниците. От друга страна спомнете си Рубенс – работел е непрекъснато за крале и дюкове – същинска фабрика. Рисувал е само лицата на хората, а останалото е оставял на чираците. И днес това го има по света – и в Скандинавия, и в Съединените щати. Иначе в Швейцария ние сме богата държава и всеки кантон предлага много възможности да подпомага хората на изкуството със стипендии. Младите художници получават подкрепа. Но проблематично става за 30 – 40-годишните. След първоначалния им пробив като таланти, те, ако нямат галерия, в която редовно да излагат, и ако около тях няма група колекционери, които да ги подкрепят, дори в богатата Швейцария животът им става труден. Познавам художници в родината си, наближаващи четиридесетте, които не могат да се издържат от изкуството си и търсят друго поприще – стават учители по рисуване, работят в рекламния сектор. Но да се приеме това за трагедия, е преиграване. Всички се адаптираме.
