Испаноезичната комедия “Емилия Перес” има общо 13 номинации за “Оскар” и с това предизвика небивал интерес.
Тя счупи рекорда за филм, който не е на английски език, а се състезава в толкова много категории – в това число има номинации за най-добър филм, за най-добър режисьор (за Жак Одиар), за най-добра актриса в поддържаща роля (за Зоуи Салдана) и за най-добра актриса в главна роля (за Карла София Гаскон, която стана първата транс актриса, номинирана за престижната статуетка).
ежисьорът Жак Одиар признава, че искал да създаде филм, който да е едновременно с това и сапунена опера, и нещо, на което не може да му бъде сложен етикет. Според него именно това е превърнало „Емилия Перес” в заглавие, за което всички говорят.
И концепцията, и обратът в сюжета, са необичайни.
Най-важното, което трябва да се знае за „Емилия Перес”, е, че филмът не е за всички. По сайтовете за кинокритика може да срещнете доста поляризирани мнения – от възторжени възхвали до недоумение как изобщо филмът е допуснат до екраните. Диапазонът от мнения е толкова всеобхватен, колкото и сюжетът, където се е намерило място и за мексиканските фавели, и за въпросите за самоидентичността (половата и моралната), и за фантастично големите пари, и за костюмите на креативния директор на Saint Laurent Антъни Вакарело, и за песните в кабинета на пластичния хирург в Тел Авив.
Главният обединителен център на повествованието е Емилия Перес (Карла София Гаскон). Тя от дете се чувства не на мястото си, но до съзнателна възраст отлага да вземе окончателно решение за прехода към истинското си „аз”. И нещата не са толкова прости, тъй като трябва да реши как ще функционира без нея картелът, как най-безболезнено да се сбогува с нищо неподозиращото си семейство и какво да прави в новия си живот. За решаването на тези и хиляди други дела и въпроси Емилия наема Рита Мора Кастро (Зоуи Салдана), работила преди това за корумпиран юрист, и ѝ обещава значителен хонорар, който ще помогне и на нея да промени собствения си живот.
Всеки си има своята история.
„Емилия Перес” се различава от обичайните драми за търсенето на смисъла на живота. Вместо просто да следва класическия модел на героиня, която я очакват вътрешни преживявания и израстване, филмът предлага не най-очевидните обрати. Без при това да се спира на само една форма на разказа – от майсторски режисираната и интимната, изпълваща цялото пространство, хореография на белгиеца Дамиен Жале до невероятната операторска работа на Пол Гийом. Благодарение на усърдната работа на снимачния екип зрителят се потапя в атмосфера, където реалността и фантазията се преплитат, и това навежда на мисълта кое всъщност е важното в живота. Филмът изследва дълбоки философски въпроси – природата на човешкото щастие, самопознанието, възможностите за нов старт.
Филмът разказва историята не на една, а на няколко жени наведнъж – на адвокатката Рита Мора Кастро, на самата Емилия и на Джеси (Селена Гомес), която става в известен смисъл заложница на ситуацията, но също се опитва да намери своя път. Непривично ни е да гледаме Гомес в ролята на жената на наркобарон, особено ако помним образа ѝ от сериала „Танцова треска” (2010 – 2013). Второстепенните персонажи – приятелите и близките на героинята – имат своите собствени уникални истории, своите проблеми и мечти.
Естетика и визуален стил
Режисьорът е могъл да събере различните метафори и образи в една видеопоредица и е обмислил всеки кадър до последния детайл. Сюжетът е зареден с визуални намеци – цветовата гама на филма също се превръща в един вид разказвач.
В „Емилия Перес” акапелното пеене на наркобарона, посветено на трудностите на моралния избор, се развива на фона на бързи и динамични събития. Във филма има много цветове, гангстерски разправии и звуци – ненапразно в началото това е било замислено като оперно либрето. Много по-лесно е да си представим тази история на сцената, отколкото на екрана, и създателите на филма го разбират, подчертавайки театралността чрез включването на разни постановъчни номера във върховите моменти на сюжета.
Изобщо Одиар е неравнодушен към историите на аутсайдерите, особено ако са криминални. Например действието във филма му „Пророк” (2010) се развива в затвора. На него му харесва да се потапя в жанровете и да излиза от тях като на игра, а понякога и нарушавайки съгласуваността им. От груб криминален трилър до блестяща сапунена опера и мелодрама в стила на Алмодовар, където всичко е свързано с интерлюдии, песни и танци – такова изобилно разнообразие от тоналности е станало възможно да бъде предадено благодарение на използването на похвати от много жанрове.
Дълбоки философски и психологически мотиви
На пръв поглед филмът работи с разбираеми теми: любовта, самотата, стремежът за самореализация. Но освен това Одиар проникновено изследва природата на истинското щастие, търсенето на собствения жизнен път и силите, които ще помогнат за преодоляването на всички трудности.
Една от главните идеи на филма са сложните отношения на човека с външния свят, където невинаги се получава да бъдеш самия себе си и при това да не пожертваш нищо. Емилия се сблъсква с вътрешни конфликти, не може да си намери място в обществото и се съмнява в силите си. Животът ѝ се оказва на границата на големи промени и следователно всеки избор става важен и значим. Филмът засяга въпросите доколко са важни привързаностите, какви цели си поставяме и доколко понякога е трудно да разберем какво именно ни е нужно.
Звуково оформление и музика
Автори на музиката към филма са композиторът Клеман Дюкол и френската певица Комий, и те са успели да постигнат необходимия ефект на потапяне в атмосферата. Всеки музикален номер, всяка песен и дори фонов звук придават на кадъра обем, пространство и енергия. Музикалните сцени на Селена Гомес в този смисъл също изглеждат необичайно, особено за свикналите да виждат в нея само поп изпълнителка.
Филмът „Емилия Перес” е произведение, което не може просто да бъде „изгледано”. Тук няма еднозначни отговори, но има въпроси, които е възможно за в бъдеще да станат повод за размисли. Искреността, дълбочината, естетическата изразителност и майсторски подбраният саундтрак правят филма не просто начин за интересно прекарване на времето, а истински показателен пример за това какво може да бъде съвременното кино.
