Тази година в научното списание Affective Science бяха публикувани резултатите от изследване, проведено от нидерландски учени от университетите в Лайден и Утрехт.
По време на работата те установили, че животните са способни да изпитват емоции. Но отговорът на въпроса до каква степен чувствата на животните и птиците приличат на човешките, си остава предмет на спорове.
Трудно е да се установи какво чувстват животните, но трябва да сме наясно, че медалът има две страни. Можем само да се досещаме какво точно чувстват те, но нямаме право да изключваме възможността те да изпитват едни или други чувства.
Изследването на емоциите е свързано с някои трудности, тъй като животните не умеят да говорят и не могат да ни ги опишат. Въпреки това авторите на труда предлагат животните да се разглеждат като същества, способни да изпитват чувства. Поне докато не бъде доказано противното.
Разказваме ви реална история, за да имате едно наум, когато над вас кръжат врани или просто ви гледат с любопитство с крайчица на окото. Може тази случка да предизвика интереса ви и към дарителската програма на Зоологическата градина в София, където в сектор „Птици“ има 58 вида пернати – богат избор, ако желаете да станете осиновител на някоя притежателка на симпатична човка или достолепен клюн.
Как враната отмъстила за жената, която я хранела
Враните са обичайни градски обитатели, на които хората обикновено не обръщат внимание. Обаче -напразно. Една жена разказва, че съчувствала на пернатите в студовете и им подхвърляла храна, тъй като през зимата им е много трудно да си намират препитание. Веднъж на козирката на един от входовете забелязала врана, която хвръкнала и полетяла след нея. Като я съпроводила до нейния вход , враната започнала многозначително да грачи. Жената възприела граченето като молба за храна и отчупила парче от сиренето, което била купила в магазина и носела в чантата си. Сложила го на парче картон, влязла си във входа и видяла през прозореца, че враната е кацнала до сиренето и с удоволствие го яде.
„На другия ден историята се повтори. Пак се връщах от магазина, враната ме изпрати до входа и със силно грачене поиска храна. Вече не зная, може и да не е била същата птица, но ми се струва, че беше същата” – разказва жената. По думите ѝ това ставало всеки ден около месец.
Скоро жената си купила кола е започнала да ходи до магазина с нея. Веднъж намерила свободно място пред входа и паркирала там, но щом излязла от колата, насреща ѝ се появил разярен съсед, който смятал, че това място е негово. След сериозна кавга разстроената жена оставила на птиците нещо за хапване и се прибрала у дома.
„На другия ден сутринта излизам за работа, а пред блока същият съсед стои и псува. Целият покрив на колата му покрит с птичи изпражнения. Засмях се наум. На следващата сутрин ситуацията се повтори: съседът псува, колата насрана. Забелязах и че на съседното дърво е кацнало малко ято врани. На третия ден стана същото” – спомня си жената. Тя предполага, че за нея е отмъстила враната, която тя редовно хранела. За да покаже отношението си към злия съсед, птицата привлякла за сътрудници свои съплеменници.
Вероятно именно чувството на благодарност е подтикнало птицата да са възпротиви на агресивния човек, който се заяждал с жената, която я хранела. Но как враната е запомнила жената и как я е отличавала сред останалите хора?
Учени от Вашингтонския университет в Сиатъл, САЩ под ръководството на Джон Марзлаф са провели редица експерименти с врани.
Оказало се, че враните помнят как се е отнесъл с тях определен човек и се държат с него по съответния начин. Един от експериментите бил проведен навън, в тяхната среда на обитаване. Участничката в изследването Кели Суифт идвала да храни враните, те я разпознавали и долитали да се нагостят. Веднъж по време на храненето дошъл човек с маска на лицето, който носел умряла врана в ръце. Птиците се разтревожили, отказали предложената от Суифт храна и с крясъци закръжили във въздуха. На моменти се опитвали да нападнат човека.
След този случай, ако по време на храненето се появявал човек със същата маска, враните отказвали да се хранят и изразявали тревога. Дори въпреки това, че той вече не носел нищо в ръце.
