Кой кадър изниква в съзнанието ви, когато чуете за „Психо“ на Алфред Хичкок? Може би прочутата сцена с душа, гонитбата по стълбите, в която участват частният детектив и мъжът с нож, или „майката“, бавно обръщаща се към зрителя на въртящия се стол?
Имаме повод да ви задаваме тези въпроси, тъй като преди шестдесет години – през юни 1960 г. –са първите срещи на този емблематичен филм с публиката.
Топ кадърът
Който и кадър да посочите, все ще имате право. Но вероятно най-подходящият е този от центъра на Феникс, Аризона, малко преди да видим стаята на Мериън Крейн (Джанет Лий), отегчената секретарка във фирма за недвижими имоти, която има следобедна среща с гаджето си Сам. Ние, заедно с Хичкок, воайорстваме през прозореца й.
Но за съвсем кратко време ставаме повече от воайори, привлечени от гледната точка на побъркания убиец.
Следва абсурдната формалност, с която Хичкок регистрира най-известната сцена на убийство във филм на ужасите: „Феникс, Аризона. Петък, 11 декември. 23.00 часа вечерта“.
Хичкок признава колко греховно примамливо е киното, в което надникваме в живота на другите, а те изобщо не подозират за съществуването ни. Преди „Психо“ той разиграва подобен сценарий в „Прозорец към двора“, позволявайки ни да воайорстваме през бинокъла на фотограф, предвижващ се с инвалидна количка. Но „Психо“ направи още една крачка напред в хищническото воайорство и след него филмите вече никога няма да бъдат същите.
Новите стандарти
И днес, шестдесет години по-късно, „Психо“ отново е в топ класациите с най-добрите филми на ужасите, снимани някога. Влиянието му е повсеместно. Едва ли някой може да си представи какви щяха да бъдат филмите за серийни убийци или трилъри със секси примамки, ако Хичкок не бе снимал „Психо“. Той зададе новите стандарти за звуков и кадров монтаж, както и наложи режисьорските хватки, които ви гарантират, че ще можете така да структурирате историята си, че зрителят ви постоянно ще бъде под напрежение. „Психо“ бе и урок по създаване на филми от типа „Направи си сам“. Той бе нагледен пример какво може да постигне един режисьор абсолютно сам – без голямо студио и мощен продуцент зад гърба си, ходейки по въже, на ръба на обществените норми и стандарти. Хичкок винаги е знаел как да си играе с фантазиите на публиката, а както героят Норман Бейтс казва „Понякога всички сме малко луди.“
Днес да гледаш „Психо“ далеч не е такъв културен шок, какъвто е бил филмът през 1960 г. – до тогава нито една смърт на главен герой не се е преживявала по подобен начин – с писъци и дразнещ шум на нож, проникващ в кожата. Хичкок се връща към историята на киното – към уплашената публика, която крещи, докато парният локомотив се приближава към камерата в продължение на 50 секунди – това е влакът на братя Люмиер – първият филм, създаден през 1896 година. Но с „Психо“ „травмата“ от преживения ужас е по-автентична и по- трайна.
Мериън Крейн – очарователната особеност
„Психо“ притежава и още една очарователна специфичност – героинята Мериън Крейн, която не е типичната жертва в подобен жанр филми – „жена с леко поведение, която на всичкото отгоре е и крадла“. Факт е, че тя открадва депозит за недвижим имот на стойност 40 000 долара, защото иска да започне нов живот, на друго място, но Хичкок ни показва какви чувства на вина и срам терзаят душата й – чувства, които тя не може да скрие дори от непознати.
Сцената, в която Мериън Крейн и Норман Бейтс разговарят в мотела, е драматургично най-сложно замисленият епизод. Самата обстановка е изнервяща, претрупана с хищните птици, които Норман препарира, защото са му хоби. Ясно е и че той не се чувства комфортно –в един момент е ту нежен и мил, а в друг – остър и отбраняващ се. Но Мериън вижда отражението си в едно огледало – вижда колко самотна и тъжна е и това я променя. „Всички сме в нашите си частни капани“ – казва й Норман и допълва: „И никой от нас не може да се измъкне.“ Но Мериън вече е убедила себе си, че ще се върне в Аризона и ще върне парите, вероятно без никой да разбере за постъпката й. Но независимо от желанието й да се поправи, непоправимото й се случва. И тя ще умре неразбрана.
Накрая стигаме и до прословутата финална сцена в сградата на съдебната палата, където психиатър подробно обсъжда случаят на Норман и силите, които се борят за надмощие в душата му. После оставаме насаме с него в ареста, където седи, завит в одеяло, напълно завладян от гласа на майката: „Но защо Мериън – не разбирам! Та тя и муха не би убила?!“ А тайнствената усмивка по лицето на Норман предполага нещо съвсем друго.
