По време на пандемията немалко писатели, журналисти, психолози споделят свои наблюдения за случващото се с тях и около тях. Ето пет любопитни гледни точки.
Ник Хорнби (1957), английски писател, автор на бестселъри в жанра съвременен роман и документалистика, познат у нас най-вече с романите „Ега ти животът“, „Кажи ми, Маркъс“.
„Цял живот пия кафето си със захар. Но преди известно време, през втората седмца на карантината, престанах да го подслаждам – за да проверя колко ще мога да издържа… Разбира се, можех да си поставя друга цел. Например, да прочета целия Годар (имат се предвид над 30-е книги на Жан-Люк Годар, който освен известен френски режисьор, е и много продуктивен кинокритик), или да чета класика. За нея обикновено се казва „препрочита”, но аз толкова малко съм чел в живота си, че би било нелепо да го препрочитам. Или можех да се науча да пека хляб… Но всичко това изисква някакви действия. А да не слагам захар в кафето, ми се стори идеалното занимание за карантината – така се намалява списъкът с всекидневните ми задачи: не трябва да търся чаена лъжичка, да бъркам в захарницата, а после да разбърквам кафето. Една безсмислена дейност, от която се отървах!”
Пола Нидентал, социален психолог, професор по психология в университета на Уисконсин в Медисън
Нашият мозък е генератор на предвиждания и когато лицето на събеседника по време на видеоконференция се размаже или няма синхрон между звук и образ, ние възприемаме това като грешка, която трябва да се поправи. Съзнателно или не се напрягаме, тъй като нашите предвиждания не се сбъдват, а това изнервя. Освен това видеочатовете намаляват доверието между хората, защото не можем да се гледаме в очите. В зависимост от разположението на камерата ние гледаме или нагоре, или надолу, или настрани. Така изглежда, че с нещо сме се провинили или че разговорът не ни е интересен. Дори някои юристи изказват съмнения доколко е подходящо по време на съдебни процеси да се използват видеопоказания и да се разчита на тях.
Клео Левин, журналист в онлайн списанието Slate Mgazine
Не смятам да посещавам музеи онлайн. Виртуалните музейни сбирки могат да ми „донесат” единствено технически проблеми. Те не могат да предизвикат в мен никакво удовлетворение, като ли удоволствие. Чисто и просто защото подобни развлечения се основават на желанието да отречем случващото се в момента.
Джъстин Дейвидсън, критик, специалист по история на архитектурата
Ние не можем точно да определим вероятността да се заразим на плажа или в метрото с коронавирус. Не знаем какво ще ни се случи, когато се возим в асансьор, седим на пейка в парка или се возим в кола. Не е ясно доколко сме прави да се възмущаваме, когато някой мине прекалено близо до нас. Не сме уверени в действията си при ситуация, която не можем да контролираме. Подозирам, че ще мине доста време, преди мнозинството от нас да се реши с часове да стои или седи рамо до рамо с някого в някоя зала, салон. Едно е ясно: вирусът предопределя нашите отношения с личното и общественото пространство и в бъдеще ще се нуждаем по повече от едното и от другото.
Ювал Ноа Харари (1976), израелски историк и писател; познат на българския читател главно с бестселъра „Sapiens. Кратка история на човечеството”.
Преди време, когато някои религиозни лидери нарекоха болестта СПИН „Божие наказание за гейовете”, съвременното общество милосърдно обяви такива мнения за некоректни, излизащи извън нормите. И сега смятаме, че разпространението на СПИН, Ебола и други епидемии са в резултат на организационни неуспехи. Ние си мислил, че човечеството притежава необходимите знания и инструменти, за да се справи с подобни епидемии. А ако се случи инфекциозното заболяване да излезе извън контрол, това става поради човешка некомпетентност, а не поради Божия гняв. COVID-19 не е изключение. Кризата не е завършила, но играта – размяна на обвинения започна. Държавите „се замерват” с упреци, политиците прехвърлят един на друг отговорността, сякаш е граната. Но това не изчерпва обществените настроения – все още имаме надежда. Надеждата е в нашите лекари герои, които спасяват животи. В нашите учени супергерои, които работят в лабораториите. Както любителите на киното знаят, че човекът-паяк и жената-котка накрая ще победят лошите и ще спасят света, така и ние сме уверени, че след няколко месеца или след година работещите в лабораториите ще измислят ефективни методи за лечение на COVID-19. И въпросът, който се чува отвсякъде – от Белия дом до балконите в Италия – е: „Кога ваксината ще бъде готова?” Кога. А не ако…
