Триумфалната ли арка оживя? Или пак спорът за изкуството днес

Едва ли някой не е чул за тържествено откритата от френския президент Еманюел Макрон опакована „Триумфална арка“ – инсталация, създадена по проект на родения в България Христо Явашев – Кристо.

Ще бъде като живо същество, което ще трепти под полъха на вятъра и ще отразява светлината. Гънките ще се диплят, а по повърхността на паметника ще минават чувствени тръпки. Хората ще искат да докоснат „Триумфалната арка“.

Такива поетични намерения е имал Кристо за последната си инсталация. Той не успя да ги осъществи – почина малко преди тяхната реализация, в дома си в Ню Йорк на 31 май 2020 година. Посмъртно обаче работата му бе открита на 18 септември и ще може да се види до 3 октомври.

Френските медии коментират, че още през 1958 г., когато младият български художник идва във Франция от комунистическа България и отсяда близо до „Триумфалната арка“, в съзнанието му започва да се върти идеята за нейното опаковане. След като се запознава с бъдещата си съпруга Жан-Клод (1935-2009), двамата заедно започват да обмислят опаковането на един от символите на Париж – това става през 1961 г., като първото „пакетиране“ е във фотомонтаж през 1962 г., а после „грейва“ и в колаж – през 1988 година.

И така днес виждаме 25 хил. кв.м. синкаво-сребрист плат и 3000 м. червено въже да обгръщат цялата „Триумфална арка“ в Париж. Проектът е на стойност 14 млн. евро, изцяло събрани от фондацията на Кристо благодарение на продажбата на оригинални негови произведения – подготвителни рисунки, скици, сувенири, макети и литографии.

„Инсталацията с опакованата „Триумфална арка“ на Кристо е прекрасен подарък както за французите, така и за всички любители на изкуството“ – обяви френският министър на културата Розлин Башло. Но дали самите парижани са на подобно мнение?

Мненията не са еднозначни – през годините инсталациите на Кристо и Жан Клод се приемат и с бурни аплодисменти и с яростни освирквания. Възникващите спорове и дебати около техните работи не са само естетически, но и политически – с какво право Кристо опакова знакови паметници на културата? Защо нещо красиво и ценно трябва да се обвива в лъскава опаковка?

Разбира се, от фондацията на Кристо са получили специално разрешение за опаковането на „Триумфалната арка“, но някои парижани виждат в „пакетирането“ посегателство над патриотичните им ценности. Други пък са толкова въодушевени от инсталацията, че я снимат с две камери и с умиление си припомнят опаковането на Райхстага през 1995 година.

Трети не виждат нищо особено в лъскавата инсталация на Кристо, претръпнали от яркочервеното „Сърце на Париж“ (Coeur de Paris) на Йоана Васконселос от 2019 г., от „Букета с лалета“ на Джеф Кунс, издигнат в памет на жертвите от атентатите на 13 ноември 2015 г. на „Шанз-Елизе“.

Да не забравяме и „Дървото“ от 2014 г., дело на американския архитект авангардист Пол Маккарти, което бе представено като коледно дърво, докато мнозина видяха в него секс играчка. Въпреки че „произведението“ бе надуто на площад „Вандом“ по повод Международния панаир на съвременното изкуство, то стана обект на вандализъм и показа, че французите се бунтуват и срещу откровените арт измами.

Защо изкуството не ни остава равнодушни, а в някои случаи предизвиква и гневни реакции? На този въпрос отговарят изкуствоведи, културолози и социолози като Натали Хайниш, директор на Националния център за научни изследвания в сферата на изкуствата. Тя специално се е занимавала с реакциите от 1985 г., провокирани от опаковането на друг емблематичен паметник на културата в Париж – „Пон ньоф“.

Основната причина е, че недоволните от опаковането са виждали някакво нездраво желание да се скрие историческото им минало зад опаковка, която може да продаде всичко – обезценявайки истински ценното и смисленото. За мнозина критици на Кристо опаковането на емблематични паметници или сгради в блестящи материи е триумф на измамата и на лъскавото безсмислие.

Хайниш е заинтригувана дали с годините някое от двете мнения ще надделее и кое ще е то – дали това на възторжените фенове на Кристо, или онова – на неговите критици? Това ще е определящо за бъдещата оценка на изкуството на най-прочутия ни артист зад граница. И докато ние се вълнуваме от съдбата на Кристо, французите се радват заради туристическия поток и заради привлеченото внимание към „Триумфалната арка“.

Наполеон Бонапарат разпорежда тя да бъде издигната през 1806 г., след победата му при Аустериц (днес град Славков в Чехия), известна още и като Битката на тримата императори. Тогава армията на Наполеон побеждава войниците на Австрия и Русия.

Само за да се поставят основите на арката, са необходими две години. И когато през 1810 г. Наполеон влиза в Париж със своята годеница дукесата на Австрия Мария-Луиза, на арката е завършен само дървеният макет. Изцяло изграждането приключва на 29 юли 1836 г. при крал Луи-Филип. През декември 1840 г. под нея минават тленните останки на Наполеон на път за мястото, където е погребан – Дома на инвалидите. На 22 май 1885 г. тялото на Виктор Юго е изложено под арката, за да му се отдаде последна почит.

През 1920 г. под свода на арката е поставен Гробът на Незнайния воин от Първата световна война. Тогава е запален и първият вечен огън. Той гори в памет на всички загинали, които не са били идентифицирани по време на войните.

Основните скулптурни композиции не са съставна част от фризовете, а се отделни части, прикрепени към зидарията от дялан камък. Това са четири скулптурни групи в основата на арката. Те са озаглавени „Триумфът от 1810“ (от Жан-Пиер Корто), „Съпротива“, „Мир“ (и двете от Антоан Етекс) и „Заминаване на доброволците от 1792“ (от Франсоа Руд). Последната сцена е изобразена в токата на колана, който се дава за титлата „маршал на Франция“, и олицетворява Франция, призоваваща своя народ под бойните знамена.

В горната част на арката има 30 щита, гравирани с имената на големите военни победи от периода на Френската революция и Наполеоновите войни. На вътрешните ѝ стени са изписани имената на 660 души, от които 558 са френски генерали от Първата френска империя.