Когато през 2021 г. на корицата на Vogue се появява Джил Кортлев, редица модни анализатори са във възторг и подробно проследяват биографията на модела.
Разказват как тя е станала най-търсеният модел плюс сайз. Немалко журналисти признават, че всеки път, когато Джил „творяла историята” на първия сайз плюс модел на подиума на Fendi или Versace, те искрено се радвали на успеха ѝ. Били убедени, че и техните читателки, които ще видят на корицата на лъскавото списание модел със стрии на ханша, също ще се радват.
Така и станало: десетки хиляди абонати в инстаграм приели корицата с възторг, но масово задавали въпроса: „Къде тук има плюс? Това си е нормален размер. Не подменяйте понятията.“
Разбира се, нямало никаква подмяна. В реалния живот „плюс” не значи „ненормален”. Но в индустрията на модата размерът на стандартния модел все още варира от 0 до 2, тоест от XXS до XS размер. И всичко останало е “плюс”. Спецификата при Джил идва от това, че тя отговаря за презентацията на размерите, които са най-разпространени в света на така наречените обикновени хора и най-често се игнорират в модния свят.
При това фигурата на Кортлев е такава, че за нея е достатъчно да се увеличат традиционните кройки, и дрехата ще ѝ стои добре. Но с размерите над L или с формите, които не са като класическите „пясъчни часовници”, модните къщи често имат проблеми и не се справят.
В последно време блестяща работа с плюс сайза показа единствено Пиерпаоло Пичели, който на ревюто на висша мода на „Valentino пролет – лято 2022“ беше подбрал модели и с малък, и със среден, и с голям размер. И на всички тях великолепно им стояха както откритите, така и затворените рокли.
Но това е по-скоро изключение. На жената с пищен бюст не ѝ е лесно да гледа на ревюто „Пролет – лято 2021“ как сутиенът на Versace се впива в бюста на Прешъс Ли. Впрочем, той прекалено стягаше и гърдите на Ирина Шейк.
А разкошното бяло макси на Brandon Maxwell от тазгодишната пролетна колекция подложи Палома Елсесер на ефекта side boob. Гърдите ѝ направо изскачаха настрани и дори наметнатият на раменете ѝ пуловер не можеше да го скрие.
Налага се изводът: ако дизайнерите действително ги интересуваше модата плюс сайз (или виждаха реални рискове от отказа да работят с големи размери), те биха поканили в отбора си консултанти като онези, които отговарят за расовото разнообразие в Gucci и Burberry.
Предишният креативен директор на Burberry Кристофър Бейли, впрочем, направи такъв опит през 2012 година. Вярно, за консултант по плюс сайз дизайна той покани Адел, и от това замисълът му заприлича на пиар ход. Певицата уж се беше съгласила и дори нещо обсъждаше с Бейли, но съдейки по това, че тя сега тежи близо с 50 килограма по-малко, не успя да направи революция в индустрията.
Наложи се да отслабва – сега роклите висша мода Schiaparelli на Даниел Роузбери и ултрамодния млад дизайнер Харис Рийд ѝ стоят като излети.
А засега дори в университетите за мода не преподават как се шият дрехи за жени с големи размери. През 2015 година Джефри Майер, професор в Сиракузския университет и основател на инициативата Fashion Without Limits, която разработва за дизайнерите нова учебна програма с включен целия спектър от размери, не можа да назове нито един университет на планетата, където вече има подобна програма.
И за последните седем години нищо не се е променило. Ясно е, че всеки випусник на факултета за мода и дизайн ще съумее да ушие тоалет на някоя Lizzo или Барби Ферейра – достатъчно е просто правилно да ѝ вземе мерки. Но да направи такава рокля XL, която ще виси на закачалка в бутика и повече или по-малко ще стои добре на всяка потенциална купувачка, е твърде трудна задача.
И изглежда засега никой не се кани да я решава. Александра Маниович, която през 2020 завърши парижкия Parsons, казва, че институтът му поощрява желанието на студентите да създават плюс сайз мода, но никак не ги подпомага: „От една страна, преподавателите ти казват: „Има различни размери, раси и фигури”, а от друга – не ти дават възможност да правиш за тях дрехи освен със собствени средства.
„За целия университет имаше два манекена с размер М – всички останали с френския 36, тоест S. Когато шиеш нещо, трябва сам да си намериш манекен и модел за пробите. Таксата за обучението и без това е огромна, плюс това във всеки проект влагаш от две до дванадесет (ако работиш с кожа) хиляди евро, и да харчиш допълнително просто не ти е по възможностите” – обяснява Маниович.
Това потвърждава и Аарон Бендич, студент в нюйоркския Parsons School of Design: „Parsons обича да мислиш нестандартно. Но въпреки че ситуацията сякаш започва да се променя към по-добро, повечето манекени все още са XXS–S размер“.
В миланския Marangoniо обстановката е малко по-положителна. „Най-едричкият“ манекен е с осми американски размер, (тъкмо този, който носи Джил ̶ M/L). Кураторът на факултета за мода в Британската висша школа за дизайн Клер Лоупман казва, че студентите му също се обучават по кройките на 8 US.
„С тях работят повечето британски дизайнерски факултети. Те се използват като стандарт за потребителския пазар. Но той се различава от размерите, които виждаме на подиумите – те обикновено са по-малки, макар и ситуацията да се променя” – обяснява Клер Лоупман.
А студентите в университета „Клер“ към лондонския Central Saint Martins, казват, че днес по-скоро ги учат „творчески да мислят, отколкото да шият”.
И това, изглежда, е обща тенденция. Сега има два учебника по шев и кройка за големи размери: „Моден дизайн за плюс сайз” на Франсес Лето Зангрило от 1990 г. (отдавна е спрян от продажба) и „Създаване на дреха, която ти стои добре” на Барбара Декерт от 2002 година. Концепциите и на двете книги са изградени върху това, макар и визуално, да приближат едрото тяло към слабия идеал.
Липсата на професионалисти, обучени да работят с размери от категорията „плюс”, води до това, че така наречените бодипозитивни линии просто не оцеляват. Още през 1990-те такава линия пускаха Valentino (наричаше се „Харизма”), Versace (GV Versatile, в превод от италиански „универсален”), Gianfranco Ferré (Ferré Forma) и Krizia (Per Te).
До 2022 година от тях доживя само последната – вероятно защото се шие във фабриката Miroglio, която се специализира в производството на големи размери. Там също се шият марките Elena Mirò и Luisa Viola, изцяло концентрирани върху категорията ”плюс”.
Но тези марки, както и ключовият играч на плюс сайз – Marina Rinaldi, не правят ревюта в „Седмиците на модата“ и за тях не тръбят в новините. Вероятно защото са по-малко „модни” от Celine и Saint Laurent, например.
