Народният театър „Иван Вазов“ откри 2021 г. с монодрамата на Стефан Цанев „Плач на ангел“.
Режисьор е Стоян Радев, костюмите и сценографията са на Елица Георгиева, музиката на Веселин Митев. Главната роля е поверена на Христо Мутафчиев, който разказва страховито трагична история, хващаща за гърлото и повличаща в бездната на отчаянието. В един момент обаче небето сякаш се разтваря. И Христо Мутафчиев стои озарен на сцената, обсипан със звезди. Причината? Няма да разваляме изненадата – следващите представления са на 28-ми януари, на 2-ри, 20-ти и 26-ти февруари от 19.00 часа на Камерна сцена. Само ще ви разкрием защо именно с този спектакъл Народният театър открива 2021 година.
Заради Стефан Цанев и заклещените погледи
Няма друг български драматург като Стефан Цанев, който да опише разкриването на изневярата като това да видиш в очите на съперника своята жена, заклещена в погледа му. Това е поводът бащата на главния герой – Райчо (Христо Мутафчиев) да обезглави съседа. А после – за да не остави жена си сама, с четири невръстни деца, бащата убеждава сина си – същият този Райчо – да признае, че той е убиецът и да отиде вместо родителя си в затвора.
Заради болезнената истина за демокрацията, преминала като чума
След като излежава присъдата си, която от 30-годишна е намалена на 19 години за добро поведение, Райчо е пуснат на свобода. Той се прибира в родния Доспат, където вижда как всичко се разпада. Църквата е поругана, улиците са пусти, къщите зеят празни. Когато Райчо пита баба Йоца – 200-годишна жена, която сякаш не е мръднала от времето преди влизането му в затвора, какво се е случило, разбира, че не чумата е минала, а демокрацията. Тя дошла и хората побягнали. А тя – без тях – нищо никога не е можела да промени.
Райчо разбира и че момичето – Косара, в която бил влюбен и за която мислил всеки ден, докато бил в затвора, се омъжила, а съпругът й само чакал неговото завръщане, за да го заколи. След като осъзнава какво го чака, Райчо заминава за София, където започва да си търси работа. Не го искат никъде. Вижда просяци – улични музиканти и той вади гайдата, на която се е научил да свири в затвора. Влиза в един подлез и започва. Вечерта двама мъже – гиганти, идват при него и единият от тях „заколва“ гайдата, защото Райчо свири в забранена зона. Така, отчаян, без покрив и без хляб, Райчо се завръща пред портала на затвора. Започва да умолява да го пуснат вътре да си излежи останалите години до пълния 30-годишен срок.
Заради изкуството, което ни прави свободни
Така и започва пиесата – Райчо пред вратите на затвора, умоляващ полицая Петър Петров да го пусне. Но той безжалостно мълчи. Райчо си спомня за своя съкилийник – политическият затворник Евтими, който нито един режим не е искал да пусне на свобода, защото бил опак човек. Но именно този непримирим с никоя власт човек научил Райчо как да бъде свободен. Тайната на това умение било свиренето на гайда – да вдишаш в нея цялата си тъга и отчаяние. Така Райчо успявал да се отдели от тялото си и да полети в небето , а гайдата му зазвучала като плач на ангел. И там, на небето, Райчо съзерцавал звездите, които иначе в затвора нямало как да види. Там, под звездите, той не само разбирал колко е малък под необятния звезден купол, но и се чувствал свободен – и тогава над главата му се сипели звезди. Безброй сребърни звезди, като тези, които се посипаха над Христо Мутафчиев, изградил невероятно силен образ. Покъртителна роля, която няма как да се разкаже, а просто трябва да се види.
