Великобритания не е само Англия, Уелс и Шотландия. А Шотландия не е само Единбург, Хайленд и Аргайл. Има една друга Шотландия, която малко хора познават и за която ви разказва Радослав Райков в последния брой на списание Banker Special.
Това са островите Оркни, Шетланд и отвъд, на по-малко от 350 км. от бреговете на Норвегия, където връзката със Скандинавия е впечатляваща. Тя е в културата, в светогледа, в езика, в кулинарията – на всяко едно ниво. Това установихме постепенно, докато обикаляхме Шотландия, стремейки се да достигнем най-северната й точка.
Дългото присъствие на викингите по тези земи (600 години) си пролича още в историческия музей на Единбург. Там, обаче, традиционният им образ на кръвожадни пирати и убийци, трепещи де що мърда нещо живо, бързо се променя, защото са представени като носители на една може би малко странна, но все пак своя култура.
Инструменти, бижута и реконструкции на погребални могили показват другата им, по-слабо известна страна и свидетелстват, че много от тях се заселват по тези земи, заемайки се със земеделие и търговия, изоставяйки нападенията и грабежите. Викингите идват с целите си семейства – с жените и децата си.
„Взаимоотношенията с местните не винаги са били враждебни“, гласи надписът под една от витрините.
Излизайки от музея поехме на север и след няколко часа Норвегия се появи на хоризонта. Всъщност това не беше точно Норвегия, а поредица от къщи, построени в типично скандинавски стил – с изчистени линии, боядисани в ярки цветове, които с наситените си багри се открояваха на фона на сивото, бурно Северно море.
Съвсем на място, ако се намирахме в Берген. Но тук? Тук бяхме достигнали Джон О’Гроутс – най-северният град, разположен на „континентална“ Шотландия (с население от 300 души). Освен няколкото сувенирни магазина, той разполагаше и с обширен паркинг, на който големите туристически автобуси, достигнали края на своето пътешествие, обръщаха обратно.
Но една хотелска верига бе уцелила нишата и бе построила хотел за онези, които искаха да продължат към островите Оркни и Шетланд, в опит на наложат идеята, че Шотландия не е краят на Европа, а врата към Севера.
Споменатите многоцветни дървени къщи бяха придадени към главната бяла сграда, издигната в готически стил. Всяка една се нарича тофт (изведена от старонорвежки дума, която може да се преведе като чифлик), а стаите бяха просторни, с големи прозорци, пропускащи много светлина, която често е слаба на тези географски ширини, обзаведени в минималистичен стил, типичен за Скандинавия.
На следващата сутрин, облегнат на перилата на ферибота, докато вятърът брулеше лицето ми и гледах как Британия изчезва в мъглата, се зачудих дали тези хора се чувстват повече скандинавци, отколкото поданици на Елизабет Втора? Дали действително се идентифицират със своето скандинавско минало или това е просто маркетингов трик?
Получих своя отговор, още щом слязохме в Къркуол, столицата на островите Оркни, откъдето веднага се насочихме към най-северната дестилерия във Великобритания – Хайленд Парк.
Тя произвежда серия от бутикови марки уискита, брандирани с викингски наименования: „Тор“, „Ейбър“, „Локи“… „Ние сме потопени във викингска история с всички тези техни фантастични разкази, а когато имаш история, можеш да продаваш повече…, – откровеничеше или фамилиарничеше нашата екскурзоводка, докато обикаляхме влажните, мъждиво осветени изби и складови помещения на дестилерията, пълни догоре с наредени на няколко реда бъчви.
Дегустационната зала изглеждаше съвсем различна – топла, лъскава и примамлива. А „Локи“ веднага показа дяволития си нрав – от мекия, опияняващ аромат на дъб и опушен торф, през цвета на кехлибар, примесен с трепкащи махагонови отблясъци до вкуса на сладки ябълки и карамел. Истински Лейф Ериксон, отлежал в американски бъчви!
В Къркуол нордическата връзка отива много по-дълбоко от обикновения маркетингов подход. Тук тя може да се усети и в езика на местните, които поставят предлозите в края на изречението, както и в резултатите от изследване, проведено в края на 90-те години, което установява, че 66% от ДНК-то на оркнейците е с норвежки произход. „Днес викингите са секси, всички ги обичат, – каза жената в един от магазините за пуловери, в който влязохме. – Но за нас тази връзка е много по-сериозна.
Може да я откриете в моделите ни на плетене, в шарките, десените и мотивите, в морските ни умения, в кухнята, в отношението ни към света. Това е живо наследство!“, завърши тя. И аз почувствах, че трябва да си купя пуловер, иначе тази ярка представителка на шотландските викинги щеше да ме набие.
Живо, но все пак изчезнало наследство. След Къркуол продължихме през шибани от вятъра хълмове, преди да пристигнем в Орфир с неговите археологически останки от кланово бу. Според средновековните оркнейски саги, хилядолетното място е било дом на тържествена зала за пиене или бу.
Като повечето подобни помещения, тя е била сцена на крайно насилие. Филмът, който вървеше в скромния посетителски център, показваше как една незначителна пиянска свада може да отприщи необуздано клане и аз вече се виждах как посичам приятелите си с огромна бойна брадва, обикаляйки руините.
Но Шотландия е свързана с Шетландските острови повече с кулинарни традиции. Пристигнахме там след нощно пътуване с ферибот само за да установим, че те са още по-голи и студени от Оркни, без нито едно дърво където и да било. Пейзажът се люшкаше от пуст до суров и от мрачен до злокобен, тук-таме успокояващо осеян със сладки стада овце, от които се добива така известната в цял свят шетландска вълна.
Бедната почва обяснява защо местната диета не включва плодове и зеленчуци и разчита изключително на месото. Но дори и тяхната липса не може да оправдае появата на такива странни и чудати ястия като риистит мътън – изсушеното и осолено овнешко, което се смята за „националното“ им блюдо. Името идва от шотландския език, на който риист означава изсушаване, опушване.
Месото се осолява, после се провисва от таванските греди на къщата и се опушва на торфен огън. Методът много напомня на скандинавския шешпечьот, при който месото се оставя да се изсуши на въздух. Правилно приготвеното риистит мътън е годно за консумация през зимата в следващите 4 години.
„Не, това няма да го намерите в ресторанта“, засмя се Мериън Армитидж, авторката на „Шетландска кухня“, при която ни заведоха, за да научим нещо повече за местната гастрономия. Тя организира и кулинарни курсове за онези, които желаят да попълнят познанията си за многообразието на т.нар. британска кухня. „Освен ако не искат да се самоизтъкнат пред туристите“, вметна тя и започна да кълца едно огромно парче риистит мътън. Когато приключи го опитах. Вкусът му бе… ексцентричен.
Овнешкото бе мазно, солено и… лъхаше на развалено. „Точно онова, от което човек се нуждае след тежък ден в морето“, добави Мериън с дяволито пламъче в очите, след като видя физиономиите на всички. Риистит мътън много наподобява исландския деликатес хакарл (разложено месо на гренландска акула).
Ние предпочетохме да обядваме в близката гостилница, след което продължихме на север. По пътя преминавахме покрай табели, които превеждаха местния островен староскандинавско-английски диалект на нормален английски: Þingvöllr – парламент, dunna chuck – пазете чисто и така нататък.
С мъка се оправихме на местното пристанище, където като разбраха, че дори не сме англичани, веднага се помъчиха на говорят на книжовен език и се качихме на последния ферибот.
Той ни откара до Анст – най-северният от Шетландските острови или иначе казано – краят на островна Шотландия, най-северната точка на Великобритания.
Анст е с най-голямата гъстота на викингски обекти, откъдето и да било другаде, включително Скандинавия, на глава от населението, с 60 дълги къщи, събрани само на 120 кв.км. площ на острова. В началото на IХ в. викингите превзели стопанството на пиктите и започнали да строят своите дълги къщи (långhus), достигащи понякога до 32 м. Те представляват продълговати структури с каменни стени, пълни с торф за ветроустойчивост и дървен покрив.
Състоят се от дневна с централно огнище и стая за спане. Подобни къщи срещахме навсякъде из Шетланд, но тук нордическото присъствие се подсилваше и от Скидбладнер – реплика на прочутия кораб Гокстад, открит в погребална могила в Норвегия през 1880-а.
Доброволката, която развеждаше неколцината посетители, беше облечена с вълнена рокля, пристегната с брошка, каквато се е вярвало, че носят викингските жени.
Докато ни показваше кораба, аз зададох обичайния си въпрос под формата на учудване, за да не обидя никого, и получих недвусмислен отговор: „Преди тук имаше база на кралските ВВС, но я затвориха. Сега викингският туризъм трябва да запълни празнината“. С тези две изречения тя обобщи цялата тенденция и мирогледа на хората тук.
Близо до Скидбладнер, вече нямайки накъде по на север да отидем, попаднахме на Валхала. Изглеждаше повече като склад, отколкото като двореца на Один, в който пируват без край падналите в битка воини, но това вероятно бе така, защото, поне на Анст, „Валхала“ представляваше бутикова пивоварна.
Тук се продаваха абсолютно неизвестни, но изключително ексклузивни крафт бири като Old Scatness (наречена на името на викингско поселище наблизо), Simmer Din (от местното наречие, обозначаващо синкавия полумрак по време на дългите бели нощи през лятото) и други.
В края на краищата нито викингското минало, нито имагинерното викингско бъдеще няма да са достатъчни, за да откъснат Шетланд или Оркни от Обединеното кралство. Но на нашата най-крайна възможна точка, брулени от вятъра, можехме да разберем какво ги обединява.
След като прекосихме и последното препятствие, обраслата с пирен пустош на Сакса Ворд, се озовахме на най-северната скала на най-северния Шетландски остров. На изток, само на 320 км., отстоеше Норвегия; а на юг, на 1320 км., отстоеше Лондон.
