И в София имаше протести срещу расизма, вдъхновени от движението в Съединените щати „Черните животи имат значение”. Дали обаче български художници са се вдъхновили от случващите се сътресения в Съединените щати и са изразили отношението си на платното?
С неоново зелен лак пред бакалия „681”?
Независимо от нашите предположения при сегашните протести е очаквано, че тъкмо афроамериканските художници ще реагират най-емоционално на случващото се. Дали обаче изкуството им е израз на бушуващите в тях емоции или е просто яхване на вълната с цел реклама? Отговорът оставяме на вас.
Чейен Джулиен стана популярна с „Трини сленгс” (Trini Slangs). Заглавието е вдъхновено от специфичния жаргон в гетата. Иначе „Трини сленгс” e надписът върху тениската на чаровно афроамериканско момиче, което изобщо не се притеснява от расовите безредици, а гордо позира пред бакалия, демонстрирайки неоново зеления си лак, ластик и сенки за очи.
Заради тази крещяща шарения за малко да пропуснем да забележим трите цифри на табелата на бакалията – 681! Звучи толкова познато – а ако се окаже, че собственикът й е българин и Джулиен неслучайно е накарала кокетката да й позира пред магазинчето, изпращайки кодирано послание, което само ние, българите, можем да разберем? Уви, числото 681 на табелата на магазина съвсем не е свързано с годината на основаване на България – а само ориентира гледащия картината, че модната афроамериканка се намира през известна верига бакалии в Бронкс.
Назад към историята
Художникът Адъм Пендлетън ни връща назад към историята, рисувайки американския борец за правата на афроамериканците Малкълм Екс, който нарочно променя името си, за да подчертае с частицата „екс”, че вече е бивш роб. Лицето на Екс е скрито зад маска, под която четем „Виж греха” – в случая можем да предположим, че някой е допуснал грешка, защото на английски разликата между слънце и грях е в една буква. Но в живота на Малкълм Екс също се натъкваме на куриоз – докато излежава 10-годишната си присъда за обир на богати бели семейства, той има време да чете достатъчно много, да преосмисли живота си и в крайна сметка да обяви: „Никога не съм се чувствал по-свободен“.
„Негрофилията” и „негрофобията” – двете страни на една и съща монета
Картината на Тшабалала Селф, в която виждаме афроамериканка и нейната сянка – и двете в гимнастическа поза, ни напомня, че нерядко специалният акцент върху афроамериканците и техните прояви в изкуството само допълнително ожесточават расистките критики срещу тях. Идеологът на Алжирската революция – писателят и философ Франц Фанон, който участва във Втората световна война в силите на генерал Де Гол, а по-късно работи като психиатър във Френски Алжир, признава, че „негрофилията” и „негрофобията” са двете страни на една и съща монета”. Фанон дори смята, че белите, които възхваляват културата на афроамериканците, просто пренасочват собствените си нарцистични чувства към друг обект. За това и влюбеността им в афроамериканската култура звучи прекалено сладникаво и малко фалшиво.
Кой е заплаха, а кой жертва?
Културното движение „Черните животи имат значение” набира популярност от няколко години насам. За това говори и по-стар пример – от 2018 година. Това е серията работи на художника Байете Рос Смит, озаглавена „Кой е заплаха? Кой е жертва?”
Според Байете Рос Смит днес имаме шанс да актуализираме операционната система на целия свят. Трябва да спрем постоянно повтарящия се цикъл на безсмислени смъртни случаи в резултат на полицейско насилие– призовава художникът. Основният въпрос, който го вълнува, е дали начинът, по който някой е възприет за жертва или пък за заплаха, влияе на шансовете му да остане жив при конфликт с органите на реда.
Смит се интересува и от тънката граница между различните видове насилие – приемливо, забавляващо, насъскващо за отмъщение и отчайващо с нечовешката си жестокост. Тези степени на насилие мощно присъстват в американската популярна култура – от телевизията, през музиката до филмите за голям екран. Забелязват се дори и в учебниците по история – в начина, по който са описани войни, кланета и убийства, но и при тях Рос Смит вижда предразсъдъци и иска с въпросите си да предизвика поне малка промяна.
Жените афроамериканки – издръжливи като листата на топола
Докато е в карантина художничката Некиша Дърет се разхожда в градината си. Там тя събира паднали листа от тополите и върху всяко о тях изписва имената на афроамериканките, убити от американската полиция. Статистиката сочи, че за сто години има стотина жени, жертви на полицейското насилие. Дърет неслучайно е избрала тополата – листата й, дори и след като паднат от дървото, проявяват необичайна издръжливост – без значение колко жестоко ги брулят и вятърът, и дъждът.
Фонът не е без значение
Художникът Муна Малик прави колажи, на които виждаме протестиращите афроамериканци на фона на пустиня, пожари, буреносни облаци. Желанието му е да припомни колко неблагоприятни са климатичните условия в Африка – но дали това напомняне е оправдание за бежанските потоци или е обяснение защо въпреки расизма никой не говори за доброволно напускане на Съединените щати?
Фактът, че на колажите афроамериканците са винаги в група, внася допълнителна посока на разсъждения – трудностите обединяват, затова афроамериканците се държат заедно – така са по-силни и пред неуправляемите стихии на природата. Но работата на Муна Малик има и по-различен прочит – някои анализатори смятат, че въпреки че афроамериканците са отишли в Съединените щати, за да сбъднат американската мечта, те просто са пренесли природните бедствия от един континент в друг. Тази интерпретация е твърде фаталистична. Достатъчно е да видим чаровното афроамериканско момиче с неоново зелени нокти на художничката Чейен Джулиен, за да обявим подобни теории за преувеличени.
