В Германия преди три седмици завърши фестивалът „Руртриенале“, но все още се говори за най-мащабното събитие на него – четиричасовият пърформънс „Балкански еротичен епос“ ‒ сценарий и постановка на Марина Абрамович.
Предвиждат се и гастроли на „Балканския еротичен епос“, но в Берлин ще бъде показана „окастрена“ версия – на малко места в Европа има пространства, равни по обем на гигантския „Крафтцентрале“ в Дуйсбург (една от площадките на „Руртриенале“).
Тук наистина може да бъде пресъздаден цял един свят, което и направи Марина Абрамович, като запълни огромната зала с персонажи от самобитни балкански митове, предания и обреди.
В това, че място на тяхната фантастична „реконструкция“ е един от цеховете на бивш металургичен комбинат, може да се открие и допълнителен смисъл: голямата промишленост навремето изместила архаичното съзнание в периферията на обществото.
Но сега е изоставена, превърната е в музей и някога мощната индустрия, в чийто бивш „храм“ фестивалът на съвременно изкуство се опитва с творбата на най-знаменитата си фигура да оживи древни образи и ритуали. Епосът на Марина Абрамович е подреден като голяма изложба, населена с десетки персонажи.
На зрителя за цели четири часа му е дадена възможност да се разхожда из този еротичен „панаир“: самостоятелно да си избира маршрута, дълго да наблюдава която и да е от 13-те сцени или постояно да снове между тях, надявайки се да не пропусне нещо важно.
Само в началото водят публиката – погребална процесия с духов оркестър „въвежда“ зрителите в „епичното“ пространство на Абрамович, а после вече всеки решава сам: може и да напусне зрелището за известно време, например за да отиде да хапне във фоайето, а след това да се върне на Балканите на Марина Абрамович – фантастични, непристойни, страшни и прекрасни, водещи непрекъснат диалог със смъртта.
Думата „еротичен“ в названието на проекта малко намирисва на рекламна измама. Да, неслучайно карат зрителите да затворят телефоните си в окачени на шията специални пластмасови торбички, и отварят сложно устроените им закопчалки чак на излизане: в сцените от народния живот има много човешка голота.
Жените, молещи се на небето да престане дъждът, вдигат нагоре поли и дълго стоят така, вирнали към небето интимните си части. Млади хора с външност на модели сякаш оплождат земята: дупетата им извършват възвратно-постъпателни движения на зелена морава между забучените на нея огромни, колкото дървета, пластмасови фалоси. На зрителите е казано да не се спират, но в най-отдалечената зала има поставени столове.
Тукашното действие трябва да бъде наблюдавано без бързане: на гробището, сред кръстовете и камъните, голи жени много бавно танцуват ту с голи мъже, ту със скелетите, останали от мъжете им, които им отнели я войни, я болести, я просто времето.
Но да си кажем откровено, това е предимно „танатичен епос“.
Ако в проекта на Абрамович има нещо сексуално, то сексът не е с партньор, а с вселената.
Еросът вече се е слял с танатоса. На високи платформи‒пиедестали насред „Крафтцентрале“ лежат мъртви тела (все пак не истински, а имитации). Централната част на сватбения „блок“ на спектакъла‒изложба е посветена на интересната балканска традиция да женят покойния: ако млад човек умирал преди да е създал семейство, му правели сватба, макар и символична.
В съседното кътче бременна жена я мият така, сякаш я изпращат в последния ѝ път. А на една булка вече четири часа поред ѝ рисуват такъв грим, че сякаш са ѝ сложили маска на лицето и тя вече няма да помръдне ‒ ще си остане вечен експонат. А и погребението на маршал Тито, което е първата представена на публиката сцена, не толкова поставя темата за жизнената енергия в контекста на неотдавнашното минало на Югославия, колкото представя смъртта и я определя като най-важното социално събитие.
В проекта участват актьори и музиканти не само от бившите републики на СФРЮ, но и от България, Румъния, Гърция и Албания. В ъгъла е поставен ковчег с тялото на лидера на страната, на екрана женски хор (включително и самата Абрамович) изпълнява ритмична оплаквателна песен, а жената с букет цветя начело на процесията е майката на Марина Абрамович, комунистическа героиня и несломима фигура от семейната митология, на която създателката на проекта е отредила роля на важно действащо лице.
Всъщност творбата на Абрамович разказва за фундаменталния стремеж на човека да се защитава от смъртта чрез създаването на живот: селско стопанство, полов акт, музика, танци, събирания в кафаната ‒ традиционното сръбско място за срещи и гуляи. Тези отчаяни движения на човешките тела и издаваните от тях звуци са предназначени само за един безмълвен събеседник – крайността на съществуването.
Навремето присъствието на Абрамович означаваше опасност. Тя си нанасяше порезни рани, губеше съзнание, подлагаше тялото си на болка и студ, позволяваше на публиката да прави с нея практически каквото си поиска. Изкуството ѝ се градеше върху простата и страшна възможност: не се знае как ще свърши всичко това. А сега е друго.
Днес, в навечерието на 80-годишнината ѝ, „живата икона“ Марина Абрамович не е рушителка на музейните правила, а е една от най-големите музейни ценности на съвремието.
Самата тя е станала институция. Жестовете ѝ са каталогизирани, реконструирани, описани от изкуствоведите, закупени от ценни колекции и са влезли в историята на изкуството. Радикалният пърформанс, който някога съществувал именно поради това, че е било невъзможно да бъде повторен, е вкаран във фестивални рамки. И „Балканският еротичен епос“ демонстрира промяната с почти обезоръжаваща нагледност.
