Вероятно сте попадали на картините на Едуард Хопър (1882-1967), който е признат за най-важния американски художник реалист на ХХ век. Той е вдъхновил не малко режисьори като Алфред Хичкок, Микеланджело Антониони, Ридли Скот, Вим Вендерс, Дейвид Линч, а и писатели като Стивън Кинг. Това се дължи на особената му мистериозна меланхолия в картините му, като във филм ноар със загадъчни детективи и опасни изкусителки.
Тези дни няколко немскоезични медии отчитат, че в социалните мрежи се е повишило споделянето на линкове към изображения на Едуард Хопър. Стандартното обяснение – художникът рисува по удивителен начин празни градски пространства или жени и мъже, които някак си живеят изолирано от другите в свой вътрешен свят.
Швейцарската фондация „Бeйeлер” в Базел, която по обясними причини трябваше да затвори изложбата си, посветена на Едуард Хопър, „премести” картините му в Instagram. Но си позволи и някои преработки – на снимката на прочутите „Нощни птици” (Nighthawks) – няма да видите нито самотния мъж, взиращ се в чашата си, нито двойката мъж и жена, разговарящи с бармана. Заведението е празно. Няма живот.
Вероятно повечето фенове на Хопър биха се възмутили – произведенията му нямат нужда от обработка! И без допълнителна намеса те са заредени с усещане за напрежение, нужда от защита и самоизолация. Фигурите, които Хопър рисува в стаи, кафенета, хотелски лобита и апартаменти, са тайнствено примамвали, но същевременно и плашещи, защото животът навън като че ли е спрял. А и ако се вгледате в тях – дори и да са един до друг, като мъжа и жената в „Нощни птици”, те като че ли нямат никаква връзка помежду си. Ръцете им не се докосват. Близостта им в пространството подчертава изолацията им.
В друг случай фигурите се взират в далечината, сякаш не знаят с какво да започнат деня си, като, например жената с червена нощница от картината „Сутрешно слънце” (Morning Sun), или са като дамата в „Кейп Код“ (Cape Cod), която гледа копнежно и тревожно от прозореца към залива, докато отляво шумят мрачни дървета. „Онова, което не виждате, е също толкова важно, колкото това, което е пред погледа ви”, пишат от швейцарската фондация. Но за какво точно намекват, не е много ясно – картините са рисувани през 40-е и 50-е години и едва ли може да се каже със сигурност какви мисли са вълнували героите на Хопър. А и не това е най-важното.
По-любопитното е, че късната модерност в картините на Хопър изведнъж е станала твърде съвременна. И това се дължи не само на факта, че представя битови ситуации по изключително елегантен и стилен начин, а и защото внушава онази идея, която мислехме за остаряла – идеята, че трябва да се отдръпнем в собствения си дом. Не политическите, а социалните условия тласкат героите на Хопър да се оттеглят. В същото време в домашната обстановка интериорът е зареден с напрежение и то се усеща в жените и мъжете от картините на Хопър. От „Бeйeлер” коментират – Хопър, като че ли е чел немския социолог Георг Зимел, роден няколко десетилетия преди него (през 1858 г. в Берлин), и обявил: „Най-сериозните проблеми днес възникват от силното желание на индивида да запази своята независимост и собствен стил на живеене от мощния натиск на обществото, историческия опит, външните за него култури и технологии”.
Накратко швейцарските галеристи намекват – днес трябва да се справяме не толкова с вируса, колкото с принудата да живеем изолирано. А картините на Хопър, макар и рисувани преди немалко десетилетия, ни зареждат с кураж, че не сме сами в справянето си с това предизвикателство. И други преди години са се чувствали по подобен начин и са били увековечени насред невероятно красивия контраст между явна светлина, наситени цветове и тъмни сенки.
