Защо Дон ДеЛило е смятан за най-великия жив американски писател

В началото на новата година мнозина си правят планове за през следващите 365 дни. Някои си поставят за цел да четат малко повече.

Други си набелязват и конкретни автори или отделни заглавия. Затова бързаме да ви препоръчаме смятания за най-голям жив американски писател.

Писателят, вдъхновил последния хит на Netflix „Бял шум“, е ослепителен хроникьор на съвременна Америка и един от легендарните романисти на страната, смятат немалко литературни критици.

Ранните романи на ДеЛило са на различни теми – реклама (Americana, 1971), спорт (End Zone, 1972), рок музика (Great Jones Street, 1973). По-късно през 70-е години талантът му започва да прави все по-силно впечатление, а писателят все по-смело експериментира: романи като Ratner’s Star (1976), Players (1977) и Running Dog (1978) са игриви, сложни и все по-далеч от стандартните литературни форми: те смесват елементи от научна фантастика, трилъри и сатира с по-сложни теми (астрономия, икономика, социална история). Благодарение на тези особености започва да си печели репутация: „Има писатели от ранга на Норман Мейлър, има и такива бляскави имена като Томас Пинчън, а сега имаме и Дон ДеЛило“, възкликват от критиците от „Лос Анджелис Таймс“.

Но колосалната си репутация на ДеЛило дължи на петте си заглавия от 80-е и 90-е години на миналия век – „Имената“ (The Names от 1982 г.), „Бял шум“ (White Noise от 1985 г.), „Везни“ (Libra от 1988 г.), „Mao II“ от 1991 г. и „Подземен свят“ (Underworld от 1997 година).

ДеЛило често е възприеман като мечтател, далновиден писател-визионер, който е видял какво предстои, но всъщност наблюдава това, което наистина е било винаги около нас, и се фокусира върху него.

The Names е за американците в чужбина, най-вече в Гърция и Близкия изток. В „Имената“ ДеЛило отбелязва възхода на тероризма като фокус, който приковава вниманието на западния свят: сюжетът включва секта, която убива хора въз основа на имената им. ДеЛило осветява крайностите в човешките желания – един от героите иска да филмира извършваните убийства.

С модерността е свързано следващото ключово качество на ДеЛило: неговото неспокойно любопитство към света. Това може би се вижда най-добре в романа му „Везни“ от 1988 г. за Лий Харви Осуалд и убийството на президента Джон Ф. Кенеди – „седемте секунди, които счупиха гръбнака на американския век“.

Libra влезе в основата на една индустрия – индустрията на теорията на конспирацията „Кенеди” – която други, включително Норман Мейлър (JFK) и Джеймс Елрой (American Tabloid), ще продължат да изследват и експлоатират. Не е чудно, че това е първият бестселър на ДеЛило.

Underworld (1997) отразява повече или по-малко всичко, което се е случило в САЩ през втората половина на ХХ век, а Falling Man („Падащият човек“ от 2007 г.) е вдъхновен от рухването на кулите близнаци. Във всички тези книги ДеЛило се интересува не само от тези аспекти на света, но и от това, което е скрито от нас. „Американската мистерия се задълбочава“, пише той в White Noise.

Наистина, White Noise е чудесен пример за ангажираността на ДеЛило със света. С проблемите, които изпълват страниците му, подчертавайки колко претъпкан с вещи е животът ни днес. „Стереосистемите, радиостанциите, персоналните компютри… кашоните с грамофонни плочи и касети; сешоарите и пресите за коса… контролираните вещества, противозачатъчните хапчета и устройства…“

А романът White Noise (1985) е идеалният начин да се подчертае следващото качество на ДеЛило – бляскавият му стил на писане. Фактът, че неговите романи са мъдри, понякога провокативни, не означава, че не са вълнуващи – напротив. Всички книги на ДеЛило предлагат нещо въодушевяващо читателя, но White Noise вероятно е най-издържаната като стил.

Историята е за професор, който преподава „Хитлеристика“. Тя директно се прицелва в съвременния живот: консуматорство, параноя, технологии. Пълна е с лафове и шеги, като например: „Калифорнийците изобретиха концепцията за начина на живот. Само това вече гарантира тяхната гибел.“ Той подлага на жестока сатира зависимостта ни от устройствата: „Алармата за дим се включи в коридора на горния етаж – това стана или за да ни уведоми, че батерията току-що е умряла, или защото къщата гори. Завършихме обяда си в мълчание.“ 

В „Бял шум” хората говорят с рекламни фрази и се наслаждават на лошите новини, които насищат медиите: „Само катастрофите привличат вниманието ни. Искаме ги, станали сме зависими от тях. Докато се случват някъде другаде.“ Но в книгата внезапно се случва местна катастрофа: Токсичното изтичане във въздуха, което разпространява облак над района и води до развитие на мистериозни симптоми: „Първоначално казаха дразнене на кожата и потни длани. Но сега казват гадене, повръщане и задух“. Така се създават и странни теории на конспирацията.

Друго отличително качество на ДеЛило е начинът, по който рисува образи – той е подчинен на неговото хладнокръвие и на светогледа му, както се вижда най-добре в „Mao II“ (1991). Заглавието на романа е вдъхновено от принтовете на Анди Уорхол, преобразяващи Мао Дзедун от велик световен тиранин в колоритна знаменитост.

В „Мао II“ писателят-отшелник Бил Грей, станал известен с две книги, написани преди десетилетия, се бори дали да публикува третата си. Той е наясно, че писателите вече не могат да променят нищо с откровенията си. „Бъдещето принадлежи на тълпите.“

„Вместо от думи“, твърди ДеЛило, „ние сме водени от силата на изображението, обикновено на големи и ужасяващи зрелища“.

Книгата е структурирана около телевизионни кадри от катастрофата на стадион „Хилсбъро“ и погребението на аятолах Хомейни. Наред с други изображения… Един от героите се пита: „Споделяме ли мъката на страдащите, когато сме свидетели на подобни събития, или сме само воайори?“

„Подземен свят“ (1997) е амбициозен роман, който обхваща бейзбола, бомбата и Карибската ракетна криза, реални и измислени хора. Той оставя литературните критиците с отворени от страхопочитание очи. „Няма съмнение, че това прави ДеЛило велик романист“, пише Мартин Еймис. Епилогът на Underworld дори отразява интернет по начин, който кара метавселената да изглежда като прозрение в очите на автора. „Киберпространството нещо в света ли е или е обратното? Кое в кое се съдържа и как можете да го докажете със сигурност?“ Не е зле за 1997 година…

„Подземен свят“ излезе преди 25 години, когато авторът беше на 61, но независимо от този силен успех, ДеЛило продължава да пише. Оттогава той е публикувал още шест романа и сборник с разкази. Тези романи са различни от предишните: по-късните творби на ДеЛило, като The Body Artist от 2001 г., са в повечето случаи по-кратки и по-строго фокусирани върху определена тема от предишните.

Към днешна дата най-интересното е не само че ДеЛило все още пише, но и че продължава да прави рекламни обиколки. Все още се среща с читатели, за да промотира книгите си. Все пак писател от неговия ранг може спокойно да си седи тихо вкъщи и да остави романите му да се продават сами. Той обаче услужливо се среща с журналистите след всяка нова книга и интервютата с ДеЛило не са някаква рядкост.

„Стотици пъти са ме наричали отшелник, но аз изобщо не съм в тази категория“, споделя той през 1992 година.

ДеЛило няма нужда да гради репутацията си, потъвайки в мистериозност и мълчание, както би могъл умело да постъпи някой по-слаб писател. Той е пълна противоположност на Бил Грей в „Мао II“ – онзи писател в романа, който поддържа собствената си митология, като изчезва след кратък успех.

В един момент в „Мао II“ Бил казва: „Знаете ли защо вярвам в романа? Защото е мощен израз на демокрацията – неин истински вик. Всеки може да напише страхотен роман“. Е, не всеки… Тук ДеЛило малко ни заблуждава. Но вие му простете и прочетете някой от романите му. Повярвайте ни, няма да сбъркате.