Музиката е най-директното изкуство – влиза през ухото и отива в сърцето. Тази година отбелязваме 100 години от рождението на Астор Пиацола – творецът, който направи революция в аржентинската музикална традиция.
Ако музиката се развива, това е благодарение на факта, че има композитори, които преобразяват традицията. В противен случай със сигурност щяхме да останем заседнали в праисторическите звуци. Вярно е обаче и че всеки от тези скокове напред в повечето случаи е бил посрещан с неразбиране, дори с охулване, а чак след време е получавал признание. В историята на музиката има многобройни примери в различни жанрове: като Стравински (1882-1971) в класическата музика или Камарон (1950-1992), наричан Циганският крал на фламенкото.
Нещо подобно се случва и с Астор Пиацола, който е роден на 11 март 1921 г. в Мар дел Плата и умира на 4 юли 1992 г. в Буенос Айрес. Той е аржентински бандонеонист и композитор от италианско потекло.
Бандонеон – кратка справка
Бандонеонът е музикален инструмент от групата на клавишните, подобен на акордеона, но с клавиши като копчета в двата квадратни края на меха. Той е пряк наследник на германската концертина, но се свързва преди всичко с аржентинското танго. При него интересното е, че при натискане на един клавиш се получават две различни ноти – една при свиване и друга при разтягане на бандонеона. Лявата и дясната ръка са почти равностойни, но тембърът на извлечените звуци е различен.
Въпреки че Пиацола свири на този инструмент, познат главно като традиционен аржентински танго инструмент, неговият принос за музиката и особено за тангото – е международно признат. Днес това е всеизвестно, но пътят му към признанието не е лесен. По негово време го превръщат в мишена и то онези пазители на „същината“, които възприемат всяко развитие и еволюция като атентат… Дори се стига до абсурда да го обявят за „Убиеца на тангото“. Това, естествено, няма нищо общо с действителността.
Това, което прави Пиацола благодарение на многостранното си образование и широки музикални интереси, вариращи от Йохан Себастиан Бах до джаза, е да развие тангото – като го освободи най-вече от класическите му песенни форми, и да го пренесе в концертните зали. Ала „В Аржентина можете да промените всичко, само не и тангото“ – се оплаква веднъж музикантът.
В семейство Пиацола музиката е на почит. Бащата Висенте свира на акордеон и на китара и предава на малкия своята любов към това изкуство. Първите му „външни“ контакти с музиката са от периода 1925-1936 г., когато семейството живее в Ню Йорк и детето – няма какво друго да прави освен да ходи из улиците на „аржентинския“ квартал и да слуша каквото пеят и припяват хората. На осем години баща му му подарява бандонеон – вместо пожеланата от Астор бейзболна бухалка, и го праща на уроци по пиано и бандонеон. През 1933 г. малкият Пиацола учи при унгарския пианист Бела Вилда, ученик на Рахманинов, който го въвежда в звуковата вселена на Бах. През 1934 г. се запознава с Карлос Гардел (1890-1935), най-известният изпълнител на танга, който, след като го чува как свири, го кани да участва като вестникопродавец във филма El día que me quieras и да изпълни също няколко музикални парчета. Дори се говори, че прочутият музикант поканил даровитото момче да тръгне с него на турне из Америка, но заради крехката възраст на Астор това не станало – за негово щастие, тъй като по време на турнето Гардел загива заедно със своя състав.

Така Астор отрано опознава музиката в нейната „двойственост“ – класика и съвременност.
През 1936 г. семейството се връща в Мар дел Плата, Аржентина. Астор свири в различни състави, чува секстета на Елвино Вардаро (1905-1971) – аржентински композитор на танга и цигулар, и 17-годишен решава и отива в Буенос Айрес. Там бързо постига целта си – влиза в най-великия танго оркестър – на Анибал Тройло (1914-1975), известен композитор и бандонеонист. Отначало младежът свири на бандонеон и пиано, скоро става и аранжор. Но продължава и „класическото“ обучение: от 1941 г. учи композиция при Алберто Хинастера (1916-1983), смятан за един от най-важните класически композитори на ХХ век в Америка, и от 1943 г. – пиано при Раул Спивак. Около 1944 г. напуска състава на Тройло, за да ръководи оркестъра на танго певеца Франсиско Флорентино (1905-1955).
През 1946 г. Пиацола пише El desbande – първото си танго със структура, различна от традиционната. Същата година напуска Флорентино и създава свой оркестър, който разпуска през 1949 г. и започва да пише музика за филми. В онези години го увлича джазът и композиторът започва да търси своя стил.
Между 1950 г. и 1954 г. творбите му вече явно са далеч от „каноничните“ концепции за тангото. По онова време пише и „сериозна“ творби – Rapsodia porteña (1952) и Buenos Aires, tres movimientos sinfónicos (1953), като с последната печели наградата „Фабиен Севицки“ и френското правителство му дава стипендия да учи една година в Париж при известната Надя Буланже (1887-1979) – френска композиторка, диригентка, пианистка и педагог.

Изглежда, че дилемата между симфонизъм и танго, измъчвала Пиацола, е била решена благодарение именно на срещата с Надя Буланже. Разправят, че тя му била казала: „Астор, твоите сериозни творби са добре написани, но в тангото се крие истинският Пиацола“ и го накарала да разбере, че той може да съчетае класика с тангописеца.
Тогава композиторът започва решително революцията, която толкова много ще разгневи защитниците на класическото танго. Той съчетава идеите на Стравински и Бела Барток с традицията на бандонеона и със съвремените стилове. Създава октета „Буенос Айрес“ – състав, в който включва заедно с традиционните цигулки, виолончело, контрабас, бандонеон и пиано един нетрадиционен за тангото инструмент – електрическата китара. Въвежда също и нова ритмика, и нови хармонии. А на критиките отговаря: „Аз не пиша танга, пиша модерната музика на Буенос Айрес“.
Пиацола започва да става все по-известен. Когато баща му напуска този свят, през 1959 г., му посвещава „Adiós, Nonino“ – може би най-хубавата си творба. След турне в САЩ наричат стила му джаз-танго.
През 1972 г. преживява инфаркт и заминава за Италия, където пише, записва и издава през 1974 г. албума „Libertango“ (името е съчетание от думите „свобода“ и „танго“). Творбата, дала името, е може би най-известната на Пиацола и с най-много направени версии, като по-известна у нас е тази на китариста Ал Ди Меола (1954).
През 1976 г. изнася концерт „500 Motivaciones“ в известната зала „Gran Rex“ в Буенос Айрес, която разполага с 3262 места. Следващата година се представя със серия концерти в зала „Олимпия“ в Париж. През 1978 г. утвърждава своята международна слава с турнета в Европа, Южна Америка, САЩ и Япония. През 1983 г. изнася програма изцяло със свои произведения в Teatro Colón в Буенос Айрес, чиято зала според специалистите има най-добрата акустика в света за оперни представления, а е на второ място при симфоничните изпълнения. През 1985 г. става Почетен гражданин на Буенос Айрес; следващата година получава в Париж наградата „Сезар“ за музиката към филма „El exilio de Gardel“ („Танго. Изгнанието на Гардел“) В Сентрал парк (Ню Йорк) изнася няколкодневен рецитал през 1987 г. Прави записи и участва в концерти до 1990 г., когато получава церебрална тромбоза.

Иначе Пиацола е противоречива личност. Неговият представител Алдо Пагани казва: „На сцената Пиацола е Бог. Извън сцената – кучи син“. Ако се интересувате от политическите му пристрастия – отдава сякаш предпочитание на авторитарните режими. Заради своя среща с аржентинския диктатор (1976-1981) Хорхе Видела (1925-2013) загубва приятелството си с аржентинския писател Хулио Кортасар (1914-1984).