На 20 януари е премиерата за България на филма “Вавилон” на най-младия носител на “Оскар” за режисура – Деймиън Шазел, известен с “Камшичен удар”, “Ла Ла Ленд”, “Първият човек”.
Между вълната от скандали през последните години и разочарованието от неособено касовия успех на толкова нашумели заглавия като “Баз Светлинна година” и “Амстердам”, настоящето на Холивуд едва ли е блестящо. Това може да е причината толкова много режисьори да поглеждат назад към славното му минало.
Измислените разкази за по-ранните дни на филмовата индустрия са склонни да балансират вълнението от безспорния му блясък и отвращението от блудкавите му заглавия. И двете реакции са налице в “Имало едно време… в Холивуд” (2019) на Куентин Тарантино, “Манк” на Дейвид Финчър (2020), мини-сериала на Netflix на Райън Мърфи, “Холивуд” (2020) и биографичния филм на Андрю Доминик за Мерилин Монро – „Блондинка“ (2022).
Сега Деймиън Шазел, носителят на “Оскар” сценарист и режисьор на “Камшичен удар” и “Ла Ла Ленд”, се завръща с “Вавилон”. През първата половина от тричасовото му времетраене неговата екстравагантна почит към дръзките пионери в индустрията изглежда e най-забавната от всички останали.
Обхващайки средата на XX век и началото на 30-е години на миналия век, обширният ансамбъл комедия-драма на Шазел описва разтърсващия преход от немите филми към тези със звук.
Този период е бил интерпретиран в “Артистът” (2011), спечелил “Оскар” за най-добър филм през 2012 г., и в класическия мюзикъл на Джийн Кели “Аз пея под дъжда” (1952). Но Шазел твърди, че Холивуд е бил много по-развратен и упадъчен, отколкото изглежда, в който и да е от тези филми. Неговите вдъхновения очевидно са хедонистичните достижения във “Вълкът от Уолстрийт” (2013) на Мартин Скорсезе и “Буги нощи” (1997) на Пол Томас Андерсън.
Филмът “Вавилон” се явява своеобразно повторение на “Имало едно време… в Холивуд”, тъй като в две от главните роли са Брад Пит и Марго Роби. Пит играе Джак Конрад – суперзвезда, който винаги изглежда елегантен на екрана, колкото и коктейли да е пил. Роби играе Нели ЛаРой – амбициозна актриса, която предпочита кокаина и която е достатъчно опитна, за да плаче по сигнал пред камерата: „Една сълза или две?“ – пита тя изумения режисьор.
Джак и Нели се появяват за първи път на пищна оргия в дворцовото имение на президента на студио в Бел Еър. Това е неистов водовъртеж от секс, наркотици и джаз, който дори Джей Гетсби може да сметне за прекален. Друг главен герой, искреният Мани Торес (Диего Калва), мечтае за кариера в холивудското студио, но задачата му тази вечер е да транспортира слон до имението и да измъкне оттам изгряваща звезда в кома.
Шазел успява да запази лудата енергия в сцените с невероятна хореография. Сутринта след оргията, героите се оттеглят в пустинята, където се снимат няколко различни филма наведнъж.
Без да се притесняват, че шумът от една продукция ще развали другите, режисьорите могат да снимат уестърн в съседство с военна драма. Екипите работят с невероятна скорост, за да завършат сцените си, преди да залезе слънцето. Пожарите се гасят с пълни чували азбест и ако някой случайно бъде убит по време на батална сцена, това е цена, която си струва да платите заради касовия удар.
За съжаление добрите времена не могат да продължат – нито за героите, нито за зрителя. Една от темите на “Вавилон” е, че динамиката и свободата на индустрията бяха загубени, когато се появи синхронизираният звук. Продукцията се премества от открития терен в задушаващо горещи студия, където актьорите трябва да стоят близо до скрити микрофони. Както Нели научава, кашлицата на асистента е достатъчна, за да съсипе кадъра, така че заснемането на прост 30-секунден монолог може да бъде изнервящ маратон, предизвикващ топлинен удар. Дойде времето за махмурлука, последвал непрестанното парти на нямото кино.
Това е много по-малко забавно за гледане. Докато кариерите на Джак и Нели губят инерция – и свободата на 20-е години на миналия век отстъпва място на меланхолията на 30-е, разказът се разпада в порой от несвързани анекдоти, претенциозни речи за важността на киното и ограничаващи постмодерни препратки към “Аз пея под дъжда”. По този повод кинокритиците съветват по принцип сценаристите и режисьорите – не е добре да напомняте на зрителите за филм, който е много по-добър от вашия.
Героите стават по-анимационни и по-малко ангажиращи, а “Вавилон” става все по-бъбрив. В крайна сметка това говори повече за желанието на Шазел да се състезава със Скорсезе и Андерсън, отколкото за нещо друго.
Разочароващо е, че филм, който започва с такъв ентусиазъм и виртуозност, трябва да завърши толкова объркано. Но “Ла Ла Ленд” показа, че Шазел е влюбен в златната ера на Холивуд. Може би затова той го почита с такова заразително изобилие – и се спъва, когато по-късно се опитва да го осъди.
