Помни ли някой скандала, който разтърси нюйоркската M. Knoedler & Co. – една от най-старите галерии в света, която трябваше да затвори врати през 2011-а? През годините се водиха поредица съдебни дела за фалшифицираните картини на известни експресионисти, които бяха продадени за 80 милиона долара. По случая бе създаден документален филм на Бари Аврич „Направен за гледане“ (Made You Look), в който има интервю с бившия директор на галерията Ан Фрийдман. Тя се опитва да се оправдае за сделките, като твърди, че до последния момент е вярвала, че произведенията на Марк Ротко, Франц Клайн и Джаксън Полък са били истински.
Преди дни се появи още един документален филм – на режисьорката Дария Прайс, озаглавен Driven to Abstraction („Доведен до абстракция“). И Прайс търси отговор на същия въпрос като Бари Аврич – как хората, работещи в галерията Knoedler, които обичат изкуството, и се славят с изтънчен вкус, са могли да бъдат измамени и да продадат фалшификати? За разлика от филма на Аврич обаче, Прайс е по-категорична и смята, че светът на изкуството е прекалено непрозрачен и се управлява от „византийски конспиратори“, които се стремят никой да не разбира какво се случва реално на пазара на изкуство.
„Клише е, че пазарът на изкуството е най-големият нерегулиран пазар в света, след този с оръжия и дрога “, казват журналисти, отразявали скандала с фалшификатите. „Но в клишетата има истина“ – заключава Дария Прайс.
Тя проследява историята, която се заплита с арт дилъра Глафира Росалес, работеща на остров Лонг Айлънд и не особено позната в международния свят на изкуството. Именно тя носи фалшивите абстрактни картини на галеристите в Knoedler, които след това Ан Фрийдман продава като автентични шедьоври. Самата Росалес твърди, че е купила картините от някакъв мистериозен господин Х, който искал да остане анонимен. И това повдига много въпроси – защо Фрийдман не е проявила любопитство, за да разбере кой е мистериозният господин. Фактът, че не е поискала да разбере самоличността на собственика, означава, че е била сигурна, че картините са истински.
Прайс обаче се съмнява дали това е наистина така и оставя въпроса отворен. Във филма й е минус, че определени музикални мотиви се повтарят постоянно, сякаш да намекват, че казусът няма решение и е в задънена улица. Друг минус е, че липсват интервюта с най-важните хора. За разлика от документалния филм на Аврич, Прайс не включва интервю с Фрийдман, а интервюира най-вече журналисти, отразявали скандала с Knoedler. Получава се преразказ на събития, а реално зрителите не разбират нищо от главните действащи лица в далаверата.
Все пак – заслуга на Прайс е, че тя много задълбочено разглежда самите фалшификати – разговаря с приятели на художника, който ги е направил – Пей-Шен Цян. Предполага се, че той изобщо не си е давал сметка, че създава фалшификати, които ще се продават за милиони долари. От друга страна тези фалшификати не са и толкова добри – в тях са използвани бои, които не са съществували по онова време, когато са рисувани картините. Дори приятелите на Цян, които са учили с него във Висшето училище по изкуства, смятат, че той на шега е правел копия, близки до оригинала, в противен случай е щял да се представи по-добре.
Но работата му през пръсти повдига въпроса – ако е било лесно доказуемо, че картините са фалшификати, защо галерия Knoedler се е забъркала в тази история? Нюйоркската галерия съществува от 165 години, като си спечелва репутацията на арт пространство, показващо изкуство от най-висок клас. Така че, когато колекционерите Доменико и Елеонора Де Соле са сключили сделката с фалшивите картини, те ни най-малко са подозирали за измамата. В крайна сметка Де Соле заведоха дела и ги спечелиха. Галерията затвори и най-големият губещ се оказаха любителите на изкуството в Ню Йорк, които загубиха една от най-ценните галерии, в които можеха да разглеждат един от най-ценните произведения на изкуството, създавани в родината им.
