„Последната „Мила България“ на Московския кинофестивал

На провеждащия се тази седмица 43-и Московски международен кинофестивал (ММКФ) единственият руски филм, който участва в конкурсната програма, е „Последната „Мила България“. Ето още подробности около този любопитен киносюжет.

 

Алексей Федорченко – режисьорът на „Последната „Мила България“

Режисьорът на „Последната „Мила България“ е Алексей Федорченко (1966), носител на множество престижни награди.

Алексей Федорченко

През 2005 г. печели статуетката на Венецианския кинофестивал за най-добър документален филм. Това е „Първи на Луната“, който е сниман в жанра мокюментари (пародиен документален филм). През 2010 г., отново на Венецианския филмов фестивал,  Федорченко получава наградата на ФИПРЕССИ за „Овесени каши“. През 2015 г., на престижния руски фестивал „Кинотавър“ е награден за режисьорските си решения във филма „Ангелите на революцията“. И с филма си „Войната на Анна“ през 2019 г. печели редица награди в Русия като „Златен орел“ (създаден по модела на наградите „Златен глобус“) и „Ника“ (учредена по модела на „Оскарите“).

„Последната „Мила България“ – вдъхновена от „Преди изгрев слънце“ на Михаил Зошченко

За „Последната „Мила България“ Алексей Федорченко разказва, че я е снимал по автобиографичната повест на руския писател Михаил Зошченко. За разлика от други произведения на Зошченко тя не е сатира, а психоаналитичен детективски роман.

Михаил Зошченко – майсторът на „омесването“ на разговорната реч в литературата

Михаил Зошченко (1894 – 1958) е известен руски писател, драматург, сценарист и преводач. Неговите сатири осмиват различни човешки пороци като невежеството, самолюбието, жестокостта.

Михаил Зошченко.

Зошченко се отличава с уникалния си език, който е изпъстрен не само с различни диалекти и жаргони, но и по майсторски начин използва и разговорната реч.

Животът на Зошченко не е лек – тежко преживява смъртта на баща си – известен художник, на когото е кръстен, и след която преживява тежък психически срив, до края на живота си има проблеми с храненето – може да не се храни дни наред. Невротичното му заболяване е причината да се стреми да пише „весели книги“.

В „Преди изгрев слънце“ има множество описания на самолечение с препратки към авторитети в неврологията, физиологията и психологията като Зигмунд Фройд и Иван Павлов.

Зошченко е добър приятел с детския поет Корней Чуковски, който е негов наставник. Чуковски го запознава с млад писател, когото Зошченко предупреждава месеци преди смъртта си: „Литературата е опасно производство, което е също толкова вредно, колкото произвеждането на бяло олово“.

„Преди изгрев слънце“ или „Ключовете на щастието“

„Преди изгрев слънце“ е повест – изповед, в която основното послание на Зошченко е, че силата на разума е способна да победи страха, отчаянието и унинието. Неслучайно работното й заглавие е „Ключовете на щастието“. От нея читателят може да научи много интересни детайли от живота на автора, като например как преодолява травмата от самоубийството на негов млад връстник, как надживява болката по нещастна любов и ужасите на войната. Зошченко публикува историята на части в списание „Октябрь“, но само след първите няколко глави на него му е забранено да продължава. Повестта излиза изцяло едва през 1973 г. в Съединените щати, а в родината на Зошченко се появява едва през 1987 година.

Режисьорът Алексей Федорченко споделя, че, когато за първи път прочел „Преди изгрев слънце“ в училище, бил много изненадан как по нея не е сниман още филм. След години на няколко пъти започва да пише сценарий, но не му се получава, защото повестта е както описание на живота на Зошченко, така и размишления за събития в Русия и в СССР през първата половина на ХХ век.

Когато сценарият се избистря, Федорченко избира да кръсти филма „Последната „Мила България“. Заглавието е не само ефектно, но „Мила България“ е лечебен сорт ябълки – с важна роля във филма.

Кадър от „Последната „Мила България“.

Той се отглежда от бащата на главния герой – Леонид (в ролята Иля Белов), който, от своя страна, иска да продължи делото на родителя си и се опитва да спаси вкусния плод, който все по-малко се хваща. Бащата Леонид неслучайно е кръстил ябълката „Мила България“ – той е руски ботаник, заминал за България, където създава новия сорт, влюбва се в красива българка – неговата бъдеща жена и се „обзавежда“ със син. Историята звучи като постигане на пълната идилия,  но истината е, че „Мила България“ представлява скромен „ботанически“ успех и всички надежди на бащата за подобряване на резултата се възлагат на сина.

Кадър от „Последната „Мила България“.

Действието продължава по време на Втората световна война и синът Леонид е евакуиран в днешен Алмати (най-големият град в Казахстан). Там попада на мемоарите на писателя Семен Курочкин (в ролята Константин Итунин) и започва да разплита причините за неговото необяснимо и безследно изчезване. На практика това е детективска работа – опасна, сложна и многопластова. Режисьорът Федорченко пренася биографичните елементи от живота на Зошченко на екрана, като ги комбинира в двата героя – ботаника по неволя Леонид и комплексирания писател Курочкин.

В хода на действието са вплетени и елементи от биографията на известния режисьор и „баща на монтажа“ – Сергей Айзенщайн (снимал филмовите класики – „Броненосецът „Потьомкин“, „Александър Невски“, „Иван Грозни“).

Сергей Айзенщайн.

Във филма той е наричан само Режисьорът (в ролята Александр Блинов). Благодарение на неговия герой зрителите могат да си припомнят най-важните събития в руската история от ХХ века, които са представени или като ужасно забавни, или като нелепо страшни. И за всичко това е „виновна“ невероятната фантазия на режисьора на филма – Алексей Федорченко. За това и очакванията, че неговият филм ще спечели наградата на Московския международен филмов фестивал са големи.

Като плюсове на филма се сочат многото препратки към теориите на известни психолози и религиозните внушения. Като минуси – усещането, че е екранизирана не повестта на Михаил Зошченко, а научни публикации за неговия живот и творчество. Каквато и да е тежката дума на журито, ще остане приятното чувство, че който е гледал „Последната „Мила България“ ще асоциира страната ни както с плода на изкушението, така и с най-тайнственото дърво в райската градина.