Тези дни излезе автобиографията на Барак Обама „Обетованата земя“ (Promised Land). Първите й читатели в последните дни от управлението на Доналд Тръмп със сигурност ще бъдат изненадани – как е възможно жителите на една и съща държава да изберат двама толкова различни мъже начело на управлението й.
На първо място прави впечатление разликата в начина, по който двамата боравят с езика и фактите. Малко преди да излезе книгата, Тръмп бомбардираше „Туитър“ с това как е спечелил изборите. В същото време в „Обетованата земя“ на 701 страници може да прочетете проникновен анализ, в който Обама не спестява критики и към самия себе си.
Обама ясно заявява, че според него никак не е случайно, че той е 44-ият президент на Съединените щати. Той проследява хронологично събитията, предшествали избирането му – икономическата криза, чиито последствия наследява, борбата за достъпно за всички здравеопазване, преосмислянето на мястото на САЩ в света, набиращият сили расизъм.
В предговора си Обама пише, че се е заел да разкаже за своя президентски мандат в обем от 500 страници и в рамките на 12 месеца. Но три години по-късно си дал сметка, че е имал доста нереалистични очаквания.
„Обетованата земя“ започва от детството на Обама. Почитателите му със сигурност имат някаква информация за ранните му години (това е третата автобиография на 44-ия президент). В „Обетованата земя“ авторът не обръща толкова внимание на четирите си години в Индонезия, а разказва повече за времето, когато се завръща на Хаваите и живее с баба си и дядо си по майчина линия. Има интересни разсъждения за еволюцията – от спокоен тийнейджър, който се вълнува най-вече от баскетбол и момичета, Бари се превръща в сериозен мъж, за когото приятелите от гимназията се чудят: „Как, по дяволите, се случи тази промяна?“
Отговорът отчасти е, че Барак Обама дълго време не се чувства добре в кожата си – чувства се като птицечовка, която не може да намери своето място. Намира утеха в книгите, като много от тях чете със смесени чувства – чел е и Маркс, и Маркузе, за да може да си говори с „дългокраката социалистка“ в студентското общежитие. Не подминава и книгите на Мишел Фуко и Вирджиния Улф, за да има тема на разговор с „бисексуалната“ състудентка от университета, която се облича предимно в черно. И макар и да не споменава имена, очаквайте в скоро време дамите да бъдат издирени, предупреждават от „Гардиън“.
В „Обетованата земя“ има и немалко описания, които ще задоволят вкуса на всеки любител на автобиографии на политици. Обама разказва кои речи на чужди лидери са му направили силно впечатление на срещи на върха, как суперсигурната комуникационна система в Белия дом дала заето, докато бил на посещение в Бразилия, а трябвало да разпореди началото на първата военна операция в Либия. В крайна сметка президентът използвал най-обикновен мобилен телефон, „вероятно от който се обаждали да поръчат пици“, за да предаде по загадъчен начин заповедта на генерал от Вашингтон.
Два месеца по-късно, когато се налага да издаде заповед за нападение срещу укритие на Бин Ладен в Пакистан, Барак Обама взима окончателното решение съвсем сам, в Белия дом. Книгата на Обама вече произведе новина – след като стана ясно, че вицепрезидентът Джо Байдън не бил съгласен с удара срещу Бин Ладен и съветвал Обама да не предприема този ход. Анализатори коментират, че, ако книгата бе излязла преди изборите, тя, най-вероятно, е можела да навреди на Байдън. Сега обаче читателите могат да бъдат спокойни – в книгата Байдън е представен като трезвомислещ човек, който добре познава мощността на американската армия.
Други политици са отразени в книгата в не толкова добра светлина – бившият британски премиер Дейвид Камерън е представен като самоуверен мъж, със самочувствието на човек, който никога не е имал сериозни проблеми в живота. Владимир Путин е сравнен с партиен бос от тъмната епоха на чикагския модел на управление, при който партиите, спечелили изборите, разпределят висшите постове на свои приближени и доверени лица. За Дмитрий Медведев Обама е по-ласкав – той е фен на Deep Purple, за това е нормално да е иронично дистанциран от случващото се, сякаш иска да каже: „И аз не вярвам на всичко, което казвам“.
Обама не спестява и неудобни моменти от вътрешната политика на страната си – той е изненадан до какви крайности са готови да стигнат лидерите на Републиканската партия само и само да блокират предложените от него законодателни промени. „Това не бяха реакции на идеологическа основа – сякаш самото ми присъствие в Белия дом ги паникьосваше, защото нарушаваше реда, с който бяха свикнали“, спомня си Обама.
В книгата си 44-ият президент разказва и за Тръмп – през 2010 г. предприемачът и водещ на риалити шоу се обажда на сътрудник на Обама с предложение да премахне нефтения разлив, предизвикан от „Дийпуотър хърайзън“. След като научава, че кладенецът е затворен, Тръмп веднага превключва на друга тема – предлага на Обама да построи „красива бална зала“ на територията на Белия дом. Предложението е вдъхновено от официална вечеря, която малко по-рано президентът дава в палатка. Така или иначе офертата на Тръмп е отхвърлена.
Освен за политика Обама пише в мемоарите си и за музика. Той разкрива кои двадесет песни са били ключов музикален фон по време на президентския му мандат.
„Музиката винаги е играла важна роля в живота ми“ – признава Обама. И важните песни, които повдигат духа му, са The Weight на Арета Франклин, Halo на Бийонсе, Lose Yourself на Еминем, Michelle на „Бийтълс“. Следват няколко парчета на Джей Зи, на латинозвездата Глория Естефан, на рокбандата „Флийтуд Мак“ и на джаз иконата Джон Колтрейн.
Обама много обичал да слуша и хита на Брус Спрингстийн The Rising, който музикантът написва в памет на жертвите от 11 септември 2001 година. Неслучайно Обама награждава музиканта с Президентския медал на свободата през 2016 г., като му го връчва с думите: „Аз съм президентът, той е шефът“.
