Американската писателка Елизабет Вурцел, авторка на биографичния бестселър „Нация Прозак”, напусна този свят във вторник (7 януари), на 52-годишна възраст. Отиде си в резултат на усложнения, причинени от рак на гърдата. Това съобщи „Вашингтон пост”, цитирайки съпруга й Джеймс Фрийд.Въпреки че се подлага на двойна мастектомия, метастазите достигат мозъка ѝ.
Ето някои пасажи от „Нация Прозак: млади и депресирани в Америка“ от 1994 г., в които писателката откровено говори за депресията си. Книгата й разтърсва Щатите и през 2001 г. вдъхновява режисьора Ерик Скьолдберг да снима едноименния филм с Кристина Ричи в ролята на Елизабет Вурцел
Из есето „Любовта убива“
„Много хора на няколко пъти в живота си са посещавали центрове за преодоляване на зависимостите си. Но не успяват да се излекуват. Има много заведения и стилове на живот, на които просто се отдаваш, сблъсквайки се с гадния проблем с наркотиците. И аз съм взимала малки дози, но на никого не му се е налагало да ме спасява, защото на хартия реален проблем нямам.“
Из есето „Пречупен“
„По всички критерии отговарях на определението „перфектният странник“…. ходех цялата в колани, панделки и връзки. Направо тежах няколко килограма повече само заради всичките тези неща. Говоря ви оптимистичното време – управлението на Рейгън от началото на осемдесетте – време за лекомислени постъпки и ярки цветове. И докато всички момичета слагаха шарени пластмасови обеци и аксесоари – тюркоазени, жълти и розови, аз се обличах в тъмни цветове. Носех сребърни бижута и украшения от лапис лазули, спомен от шейсетте или седемдесетте години. От някое нещастно време и място, за което никой вече нищо не си спомня.“
Из есето „Да пиеш в Далас“
„Получих просветление – писна ми да го живея този живот. Станах рязко и дръпнах ръцете си от ципа на панталона му, навлякох си ризата и започнах да тичам. Но нямаше къде да избягам. Първо трябваше да си извикам такси. В този момент си помислих – гадно е. Гадно е, когато не можеш да избягаш като хората.“
Из есето „Надолу в дълбокото“
„Исках да го убия, защото взех полет в 6:00 часа сутринта, после сменях самолети в Хюстън. И всичко това само и само за да го видя… А сега не можех да повярвам, че той изобщо не ме е чакал, така, както аз срещата си с него. Но нищо не казах. Стоплих с малкия си мозък, че аз съм луда, а той най-вероятно – не“.
Из есето „Безсмислено момиче“
„Плача, защото талантите ми или онова, което е хубаво в мен, е толкова надълбоко заровено, че имам само усещане за нещо сбъркано и извратено. Като способността ми да удрям топка с бухалка или да изпълнявам троен тулуп. Моите качества са най-обикновени. Всъщност, аз съм погубен талант, човек, пълен с луди идеи и изключителна нужда да ги изрази, но без да знае как да го направи… Аз съм тотална щета. Абсолютно разхищение на ресурси.“
Из есето „Събудих се тази сутрин с чувството на ужас, че трябва да живея“
„Лудостта е твърде бляскав термин, с който се описва случващото се на повечето хора, изгубили разсъдъка си. Тази дума е твърде вълнуваща, твърде литературна, твърде интересна в своите конотации, за да предаде скуката, мудността, ужаса и потиснатостта, която носи със себе си депресията … Думата „лудост“ позволява на хората, които я използват, да се забавляват сякаш са на купон с болката на страдащите. Забравят, че зад артистичните изпълнения и търсенето на приказност и изящна поезия, се крият огромни количества тъпи и грозни периоди на агония“.
Из есето „Нация Прозак“
„Може би онова, което трябва да категоризираме като „депресия“, е в действителност предпазливост, нервност, подозрение към всякакви интимни отношения и естествени реакции. Към неща, към които нашите родители са имали определени очаквания: брак, който няма да се разтрогне; работно място, на което животът ти не е изложен на риск; секс, който не е смъртоносен.“
Онова, което не е особено известно за Елизабет Вурцел, е че започва журналистическата си кариера още като студентка в Харвард. Води колонка за поп музика в списанието „The New Yorker“. На 27 години издава биографичната си книга „Нация Прозак“, която бързо се превръща в бестселър.
Литературният критик Мичико Какутани пише за „Нация Прозак“ в „New York Times“: „Елизабет Вурцел е хипер запозната с нарцистичния характер на проблемите си и с желанието си да ги изложи пред целия свят. Но от това печелят само читателите. В края на книгата човек има едно впечатление – за невероятната й честност, чувство за хумор и блестящ писателски талант. А самодоволното й хленчене е тотално забравено.
Иначе голяма част от живота си Вюрцел прекарва в борби със себе си. В есето си „Копеле“ от 2018 г. разказва как преживява новината, че мъжът, с когото израства като дете, не е биологичният й баща. През същата година Вюрцел се омъжва за писателя Джеймс Фрийд-младши. Нещо неочаквано, предвид откровенията й в „Нация Прозак“: „Никой никога няма да ме обича. Ще живея и ще умра сама…“
Напук на това Фрийд-младши е най-голямата й опора до края – те сключват брак, след като Елизабет научава тежката си диагноза и решава, че този път няма да позволи депресията да я пречупи.
