През 2017 г. фотографът Джеф Мърмълстейн, който снима на посоки из центъра на Манхатън, е заинтригуван от жена, пишеща съсредоточено есемес пред едно от многобройните кафенета в района.
Той я заснема иззад гърба й със своя iPhone и после неколкократно увеличава снимката. Оказва се, че тя уведомява някого, че баща й е завещал 6 000 долара, скрити на тавана.
„Това беше кратка, но интригуваща история. Реших, че откривам нова територия“ – споделя Мърмълстейн.

И няма как да е иначе – Мърмълстейн е роден през 1957 г. в Брунсуик, в щата Ню Джърси, и учи при големия нюйоркски фотограф Гари Уиногранд. Фотографиите му напомнят на класическата репортажна фотография, снимана с 35-милиметров обектив. Понякога те могат да се сбъркат с работите на Даян Арбъс, чийто любими модели са нудисти, травестити и джуджета, или с фотографиите на Джоел Майеровиц, известен още като „фотографът на 11 септември“. Ето защо не можем да не си зададем въпроса – а защо му е на Мърмълстейн да се хвърля да щрака иззад гърбовете на нищо неподозиращите хора?
Но Мърмълстейн не обича да се обяснява, а действа – резултатите от тригодишната му работа току-що бяха издадени в книга. Тези 160 страници представляват интригуващо пътуване из съвременното нюйоркско общество.
От съобщенията, които си разменят анонимните собственици на телефоните, научаваме за наркосделки, за страхове от злокачествени тумори и от нежелана бременност. Сред тях се среща и цитат от Марк Аврелий и оферта да се даде пъпеш като „утешителна награда“.

„Може би историята с пъпеша беше просто кодирано съобщение – но ми се стори толкова спонтанно и истинско, че не можех да не го включа в книгата си“ – споделя Мърмълстейн.
Той споделя, че никога не би могъл да отгатне по външния вид на човека дали не би изпратил най-нестандартното съобщение. „Някои от най-разбиващите есемеси, които, като ги прочетох, просто трябваше да седна, бяха от човек, който изглеждаше напълно „нормален“, разказва фотографът.
За нито една от снимките той не е искал разрешение от човека, пишещ си по телефона, но е положил максимални усилия никой страничен наблюдател да не може да идентифицира автора на есемеса. Освен това Мърмълстейн е категоричен: „Нито една от снимките не съм я правил в метрото. Имам нужда от повече въздух, за да създавам фотографиите си“.
Въпреки дългогодишната си практика Мърмълстейн признава, че тези снимки са били едно от най-сериозните предизвикателства в кариерата му. Дори съпругата му, която помагала за редактирането на книгата, се чудела как е запечатал някои от моментите. Той скромно й обяснил, че принципно да снимаш на улицата и фотографията ти да бъде запомняща се, си е наистина сложно изкуство.
Причината е, че след смъртта на принцеса Даяна, за която мнозина обвиняват папараците, преследващи автомобила, в който се е намирала, хората масово не искат да им се навлиза в личното пространство, та било и на улицата, от страна на някой фотограф, който просто ей така обикаля наоколо и щрака.
Но Мърмълстейн няма намерение да се отказва – споделя, че някога през 80-е години виждал по улиците на Ню Йорк постоянно да се продава дрога, а днес сделките са пренесени на дисплеите на телефоните.
А по въпроса за секса Мърмълстейн не крие, че в много от съобщенията се говори на тази тема, но неговата цел са били „абсурдните и безсмислени разговори“. За него те са много по-интересни, защото дават възможност човек да свърже фотографията с литературата.
„Сякаш четеш за един особен Ню Йорк – имащ странни желания, с диво и необуздано сърце“ – обяснява Мърмълстейн. Според него книгата му „отразява многостранния и многослоен Ню Йорк в едно доста необичайно време. Разговорите на хората са изпълнени със загриженост, радост, много патос, любов и чиста лудост. Това не говори лошо за Голямата ябълка – доказва, че въпреки сериозното полицейско присъствие и чувствително повишения стандарт на живот, нюйоркчани продължават да бъдат себе си – в запазената територия на телефоните си.
А на въпрос какви съобщения изпраща самият той – фотографът скромно отговаря: Най-банални. Последното ми съобщение беше до жена ми – благодарих й последно за редакциите и за това, че винаги е зад мен.