В Центъра „Помпиду” от днес, 17 декември, може да разгледате изложба и ретроспектива на филмите на Цай Минлян. Състоя се и световната премиера на филма „Къде”.
Цай Минлян е роден в Малайзия, но живее в Тайван. За него кинокритиката започва да говори преди 30 години заради филма „Бунтарите на неоновия бог”, а след две години и заради друго негово кинозаглавие – „Да живее любовта”, получило първа награда на фестивала във Венеция.
Следват „Реката” и „Дупката”. Така се оформя тематичният кръг на режисьора: кризата на човешката комуникация в съвременния град, а също и екологията в прекия и преносния смисъл – екологията на човешките отношения, омърсени от фалш, лицемерие и равнодушие.
Към тези мотиви във филмите „Сбогом”, „Хотел „Драконът” и „Капризният облак” се добавят носталгията по старото кино и старите музикални шлагери.
Филмите на Цай Минлян са почти без думи, често действието протича в затворено пространство с минимум персонажи. Почти във всички клокочи, бълбука или капе вода: тя се излива от небето във вид на неспирни тропически проливни дъждове, тече през пробит покрив, носи се в руслото на река, църцори от ръждясала чешма.
Медитативната природа на киното на Цай Минлян оставя място за своеобразен хумор: понякога неговите изпълнени с вътрешен трагизъм филми приличат на комедийни пантомими.
В „Капризният облак” сексуалната кулминация настъпва до „свещения” паметник на Чан Кайши, което придава на филма характер на политическа гротеска. Във филмите „Не искам да спя сам” и „Бездомни кучета” режисьорът се обръща към съдбата на имигрантите и бездомните и също разработва темите с помощта на гротеската.
Също като Трюфо, който, започвайки с „400 удара в минута”, направи Жан Пиер Лео свой модел, Цай Минлян филм след филм снима Ли Каншен: това е неговият актьор–фетиш, неговото екранно алтер его.
Цай Минлян се оказа първият източен режисьор, проникновено почувствал проблематиката и стилистиката на западното кино, особено френското.
Героинята във филма „Колко е часът там – при вас?”, озовала се в Париж, отива на гробището „Монпарнас” и на гроба на Симон дьо Бовоар среща Лео. По-късно самият Цай Минлян отишъл в Париж и заснел направо в „Лувъра” филма „Лицето” с участието на същия този Лео и други френски звезди, но разбира се, и с Ли Каншен.
Друг парижки музей, изиграл важна роля в творчеството на Цай Минлян, е Центърът „Помпиду”. Цифровата революция от началото на XXI век все повече измества класическото кино – както авторското, така и жанровото – в музейната плоскост. Цай Минлян доброволно се отдръпва в нея, като все по-рядко снима традиционни филми; вместо тях се появява серия екранизирани есета за музеи – Walker Films.
Изложбата „В търсене” представлява мащабна видео инсталация – антология на тези филми. Те са осем, деветият е заснет в Центъра „Помпиду” през юни 2022 година. Сериалът разказва за странстванията на Сюянцзан, монах от династията Тан, тръгнал да дири в Индия будистки писания. Според коментарите на Цай Минлян „в онези дни Сюанцзан имал само два крака, които да го пренесат от Китай в Индия и това бил учудващо бавен период в историята”.
Днес, продължава режисьорът, не може да не си зададем въпроса: не се ли движим твърде бързо и в правилната посока ли се движим?
В предишните осем филма главният герой – пътешественикът – Ходок – попада в космополитния център на Хонконг и на железопътна гара в Токио, в Марсилия и на Тихоокеанското крайбрежие, в тайвански природен парк и в града от детството на Цай Минлян в Малайзия. В деветия филм пътешественикът се озовава в Париж и среща Анонг: това е още един от персонажите във филмите на Цай Минлян – млад мигрант от Лаос. При срещата си с него Ходок има чувството за дежа вю, но то отминава, а Анонг продължава да пее песните, които още като дете е научил в селото си. Третият герой във филма е самият център „Помпиду” – символ на „бунтарството и свирепостта на изкуството”.
Основното в творбите на Цай Минлян, включително и в новия филм, е естетиката на бавността. Ли Каншен, облечен в червена будистка дреха, безкрайно дълго и старателно разтяга мускулите на тялото си, разлагайки на съставляващите им и най-малките движения, които формират походката му.
Това са сякаш движещи се фотографии или оживели стоп-кадри. Цай Минлян замислил този вид кино още преди пандемията, без да предполага, че един обикновен вирус може да бъде толкова разрушителен. Не е ли това следствие от непоносимо бързото темпо, в което живеем? Тъкмо този въпрос задава режисьорът. И му отговаря: естетиката на бавността в този постпандемичен свят е необходима – тя дава положителна енергия.
