Провали ли се Холивуд с расизма в полицията?

От „Раждането на една нация“ (Birth of a Nation), сниман през 1915 г., до „Пазителите“ (Watchmen) от 2019 г., създателите на филми – за голям и малък екран – се опитват да се преборят с расизма в полицията.

 

Както станахме свидетели, в американската полиция далеч не пипат с кадифени ръкавици, независимо от Covid-19 и мерките, предвиждащи по-голяма физическа дистанция. Вместо тях получихме неоспорими доказателства за бруталността и расизма сред правоохранителните органи в Съединените щати. Въпреки немалко положените усилия днес като че ли никой не вярва в добрия имидж на американската полиция.

За провала британският „Гардиън“ обвинява и развлекателната кино и телевизионна индустрия.

За никого не е тайна, че американските филми и телевизионни сериали винаги са представяли американската полиция в положителна светлина. Холивуд направи много, за да популяризира добрите дела на ченгетата, но в някакъв смисъл се оказа съучастник в налагането на образа на добрия бял полицай, който винаги разкрива престъпленията. Реалността обаче далеч не е такава, но кой би гледал сериал, в който половината от престъпленията остават неразкрити?

Дори комедийни сериали ала „Бруклин 9-9“ (Brooklyn Nine-Nine), където виждаме хармонично функциониращи „мултикулти” полицейски участъци, справящи се по очарователен начин с разкриването на дребни престъпления, някак плакатно се афишират успехите на американската полиция.

Когато става въпрос за расизма сред полицаите, киноиндустрията следва официалната линия: да, тя признава, че проблем има, но на принципа – във всяко стадо има мърша – лошите случаи са изключение. Много по-безопасно е да се обяви, че по-голямата част от служителите на реда не са расисти – също както направи главният прокурор на Съединените щати Уилям Бар. Той категорично отрече да има институционален расизъм, но едва ли мнозина повярваха на думите му.

Кадър от „Раждането на една нация“ на Дейвид Уорк Грифит.

Малко предистория –в „Раждането на една нация“ на Дейвид Уорк Грифит, създаден през 1915 г., виждаме появата на Ку-клукс-клан, имащ няколко основни цели – да спасят белите от черните мародери, да възстановят доброто старо надмощие на белите над черните. Това е институционален расизъм в действие и той продължава да се налага в американската популярна култура днес, макар и далеч не толкова мощно.

Факт е обаче, че все пак имаше моменти, в които полицейският расизъм се признаваше за проблем.

Най-ясно това се видя при наградения с „Оскар“ за най-добър филм „Среднощна жега“, известен още и като „В знойната нощ“. В него афроамериканецът Върджил Тибс (Сидни Поатие) – детектив от Филаделфия – разследва убийство в малко градче, но с много расисти, в южния щат Мисисипи. Неговият шеф – Род Стайгър е истинско олицетворение на расизма и първоначало е убеден, че самият Тибс е виновен за убийството. Отношенията им се развиват динамично и подобна еволюция се наблюдава и при други филми с двойка полицаи, при които единият задължително е афроамериканец. Тяхното партньорство се развива поетапно, докато накрая се постигне хармоничност, но още от самото начало ние не вярваме, че белият може да е расист.

Дани Глоувър и Мел Гибсън.

Мел Гибсън и Дани Глоувър са най-добри приятели и разбиват злите южноафрикански расисти в „Смъртоносно оръжие 2“. Във филма няма и намек за расови конфликти в полицейския отдел в Лос Анджелис – в същия участък, в който години по-късно съвсем истински е пребит жестоко афроамериканецът Родни Кинг.

В случаите, при които сценаристите се занимават с проблема за расизма – като например във филма, спечелил „Оскар“ през 2015 г,. „Три билборда извън Ebbing, Мисури“ разправата с него е като с една гнила ябълка, която разваля общото впечатление за вкусните и сочни плодове в кошницата ни. Героят на Сам Рокуел е ченге с репутация на мъчител на чернокожи заподозрени, но тази сюжетна линия е разгърната в комедия. Освен това в рамките на филма той получава шанс да се промени и да докаже, че не е най-лошият персонаж.

Дензъл Уошингтън и Итън Хоук.

В началото на XXI век се появяват множество филми, в които иначе добрият герой – афроамериканец – се оказва корумпиран и опасен. Такъв е например случаят с „Тренировъчен ден“ в който Дензъл Уошингтън е опасен престъпник, а новобранецът Итън Хоук е „белият спасител“. Дали корумпираното ченге – афроамериканец – не е ясен знак, че пострасистка Америка достига нов етап в развитието си?

Героят на Дензъл Уошингтън не е единичен случай.

Подобно нещо видяхме и с героя на Самюъл Джаксън в „Опасен съсед“ („Lakeview Terrace“) – злонамерено ченге, което води война със съседите си. „Оправданието“ на авторите на „Опасен съсед“ е, че филмът е „вдъхновен от истинска история“, но защо тъкмо такива „действителни случаи“ трябва да се заснемат и на голям екран? Помним и научнофантастичния филм на Netflix „Ярко“ („Bright“), в който видяхме Лос Анджелис населен с митични същества – елфи и орки, но разкъсван от познатите расови напрежения, при които иначе нахиленият Уил Смит се оказа опасен расист. Безспорно подобни сюжети поставят интересни въпроси, но най-вече още повече усложняват решаването на проблема с расизма в полицията.

Някои режисьори, като например, носителката на „Оскар” за „Войната е опиат” Катрин Бигълоу трябваше да се оправдава, че във филма си „Детройт” не е подчертавала умишлено страданието на жертвите – афроамериканци, пострадали при масовите безредици в града през 1967 година. Преди разпространението на филма по кината, бе пуснато допълнително видео, в което бяха показани реални участници в събитията от 1967 година.

Всичко започва от полицейска проверка на 23 юли 1967 г., когато представители на органите на реда нахлуват в нелицензиран бар в мотел „Algiers” в Детройт и убиват няколко афроамериканци. В града избухват безредици, губернаторът Джордж Ромни нарежда на армейската национална стража от Мичиган да навлезе в Детройт, президентът Линдън Джонсън изпраща две дивизии. Само за пет дни 43 души са убити, над 1200 са ранени, а над 2000 сгради са разрушени.

Бигълоу показа расистката полицейска бруталност (останала в реалния живот ненаказана) с ужасяващи подробности и убедено защити режисьорското си решение: „Има моменти, в които общността на белите трябва да поеме отговорност за расизма в Америка“. Но като че ли думите й останаха глас в пустиня. В множество филми, снимани през последните години от режисьори афроамериканци, полицейското насилие над чернокожи се приема за даденост, но въздаването на справедливост за извършените безобразия е само в сферата на фантазиите.

Такива са филмите от 2018 г. „Ако Бийл Стрийт можеше да говори” („If Beale Street Could Talk”) и „Връзване на очите” („Blindspotting”).

Филмовият режисьор Спайк Ли от десетилетия насам ни повтаря същото с филмите си.

През 2019 г. неговият „Черният клановец” бе отличен с „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий. Драмата е вдъхновена от истинската история на двама полицейски служители – единият евреин, а другият – афроамериканец, които успяват да се внедрят в расистката организация „Ку Клукс Клан”. Филмът се занимава със сериозния и все още неизследван задълбочено проблем на припокриване функциите на полицията с тези на „Ку Клукс Клан”. Двадесет години по-рано – през 1989 г. във филма си „Направи правилното нещо” Спайк Ли ни показа героя си – афроамериканецът Радио Рахим, пребит до смърт от полицаи. Филмът бе вдъхновен от убийството на художника на графити Майкъл Стюарт през 1983 година. Но и днес да се снима подобен филм ще звучи актуално.

Членове на „Седмата кавалерия“ в кадър от „Пазителите“.

Да не говорим, че и споменатият вече сериал по НВО „Пазителите” („Watchmen”) се върти около събития, станали през 1921 година.

Става дума за расисткото клане в Тълса, като любопитното е, че всички действащи лица във филма – полицаи, престъпници, супергерои – са маскирани. Органите на реда – за да бъде предпазен животът им, а супергероите, защото и те, като престъпниците, са извън закона заради жестокостта, с която въздават справедливост. Не на последно място и членовете на „Седмата кавалерия“ в „Пазителите”, които са символ на расовата омраза, се крият зад маски „Роршах”.

Протестиращи след смъртта на Джордж Флойд.

Последните събития след смъртта на Джордж Флойд и мащабното протестно движение срещу расизма „Животът на чернокожите има значение” със сигурност ще накарат режисьорите и сценаристите да преосмислят историите си за работещите в полицейските управления. И може би ще ги накарат да се замислят дали с митологиите, които често пъти снимаха, възхвалявайки героизма им, не превърнаха въздаването на справедливост за проявения расизъм във фантазия. Фантазия – намерила отдушник по най-безобразен начин в масовите вандалски прояви и неуправляем произвол по улиците на мегаполисите с опожарени коли и плячкосани магазини.