Написаха първата опера, посветена на трудния живот в условия на карантина. Тя е създадена по поръчка на оперния театър в италианския град Новара и е озаглавена „Отчуждени“ („Alienati”). Либретото е дело на двама души – Стефано Валанцуоло и Винченцо Де Виво. Музиката дължим на петима композитори – Федерико Бисионе, Алберто Кара, Кристиан Карара, Федерико Гон и Марко Тарали.

В италианското наименование „Alienati“ има известна уловка: преводът на тази дума зависи много от контекста, защото означава както отчуждени индивиди (alienati), така и хора, посетени от извънземни (alieni). В действителност всички герои в операта са странни, някак маргинални, като в един момент зрителят се пита дали те изобщо са нормални или пандемията им се е отразила на психиката. Не е изненадващо, че всички те се нуждаят от помощта на психолог (блестящият и саркастичен бас Алфонсо Антониози).

С него се свързва и диетологът (мецосопраното Даниела Барселона), и благородното криминално проявено лице (басът Никола Уливери), и музикантът (тенорът Лучано Ганчи), и готвачът (баритонът Роберто де Кандия), и самотната жена (сопраното Джесика Прат), и разбивачката на семейства (сопраното Давиния Родригес), а накрая дори и нейната дъщеря (София Фрица), която в реалния живот наистина е дъщеря на Давиния Родригес и на диригента на операта Рикардо Фрица.

Но не се възмущавайте, че в спектакъла участва цяло семейство – този „конфликт на интереси“ се дължи на противоепидемиологичните мерки, заради които от операта в Новара са предпочели в нея да участва и цяло домакинство.
Спектакълът се състои от кратки епизоди – монолози и дуети, като героите общуват по най-различни начини: като се започне от добрия стар телефон с кабел и шайба (тук се прави препратка към известната опера на френския композитор Франсис Пуленк „Човешкият глас“ и към камерната опера на италианския композитор Джанкарло Меноти „Телефонът“) и се стигне до видео чатове.
В операта има и елемент на видеоигра – зрителят сам може избере с кого да си говори конкретният персонаж, но трябва да проследи разговорите им до края. А за да разбере какви са били намеренията на двамата автори на либретото, трябва да се разиграят всички възможни комбинации от диалози.

Фарсовият характер на „Отчуждени“ се подчертава от гротескните изражения на героите и от ярките детайли при визуалните решения, дело на режисьора Роберто Речия и на художника на костюмите Джузепе Палела. Композиторите също са си позволили да включат пародийни елементи, включвайки „цитати“ от известни мелодии от произведения на Моцарт, Росини, Бетовен, Верди и много Пучини. Някои от тях се разпознават моментално, но за други се иска ухо на познавачи и ценители.
Както всяка успешна пародия „Отчуждени“ не е подигравка, а по-скоро критичен поглед към съвременната опера днес. В същото време в нея има нещо характерно за първите опери – единственият инструмент, който чуваме е пианото, което съпровожда вокалните партии, писани за всеки конкретен изпълнител.

Без да превръщат партитурата в дайджест от чужди трикове, петимата композитори успешно използват както характерната за барока затвореност на света, в който действието се диктува единствено от участващите персонажи; така и фрагментарния сюжет – знаков белег при романтизма, а не на последно място умело създават поетични образи от битови дреболии – нещо, типично за веризма. Но съвременният начин на създаване на опера трудно може да бъде осмислен чрез използването на стари изразни средства, при положение, че те не са описани като априори остарели.
От друга страна близките планове, наложителни заради онлайн излъчването, приближават операта до камерните изпълнения. Това обаче придава специфична тежест на думите. В същото време основните теми, които обсъждат „отчуждените“, са комикси, сериали, приложения за телефон от типа tinder, поп музика и най-разнообразни ястия. Така авторите на операта ни припомнят, че въпреки пандемията това изкуство е не само духовно, но и чувствено удоволствие.

Обикновено в оперите рядко ще чуете да участват деца. Но десетгодишната дъщеря на „разбивачката на семейства“, у която попада телефонът на безследно изчезналия адвокат, спокойно отговаря на обажданията. Първоначално героинята на София Фрица убеждава събеседника си, че е сбъркал номера, после предава слушалката на майка си, но накрая добива смелост и води разговора от името на адвоката, представяйки се за негова секретарка. Тъкмо този епизод е най-важният маркер, по който можем да познаем времето, в което е писана партитурата. В крайна сметка интерактивността не е просто техника, стимулираща съпричастие, а възможност да научим нещо ново – като деца, които преодоляват страха си, и са готови да посрещнат непознатото.