Новият лауреат на Нобеловата награда за литература е американската поетеса и авторка на есета Луиз Глюк. Не е превеждана на български, което вероятно се дължи на трудността при превода. „Тя сякаш плаща прескъпо за думите и за това борави с тях като невероятен скъперник“ – коментират нейни „колеги“ – американски поети. Критиката обаче харесва поетичния й глас – неговата яснота и сурова красота. Ето какво знаем още за новата носителка на Нобеловата награда за литература.
Влиянието на семейство Глюк
Луиз Глюк е родена през 1943 година в Ню Йорк. Майка й – Беатрис Глюк е от руско-еврейски произход, а баща й – Даниел Глюк е с унгарско-еврейски корени. Като младеж таткото много искал да стане писател, но по стечение на обстоятелствата започнал да се занимава с бизнес и заедно със зет си основали фирмата за ножове – X-Acto knife. Той не забравил старата си мечта и всячески насърчавал децата си да пишат, като ги вдъхновявал с историите на героите от древногръцката митология. Бащата дори отпечатвал написаното от децата си. Луиз и сестра й илюстрирали книжките си, в които историите били разказвани под формата на стихове.
В тийнейджърските си години Глюк започнала да праща стиховете си на литературни списания. Те ги отхвърляли, но Луиз не се отказвала – това само я амбицирало.
Като ученичка Луиз Глюк страдала от анорексия. По-късно описва този период в есе, като обяснява, че заболяването й възникнало като стремеж да извоюва независимост от майка си. За да се излекува, трябвало да посещава психоаналитик. Наложило й се да завърши гимназията като частна ученичка. А когато избирала къде да продължи висшето си образование, се спряла на специална програма за „нетрадиционни“ студенти в Колумбийския университет, където имали и курсове, посветени на писане на поезия.
„Арарат“ – най-тъжната и брутална поезия
Днес Луиз Глюк е професор по английски език в Йейлския университет. За над 50-годишната си творческа кариера е издала 12 поетични сборника. Първият излиза през 1968 г. и е озаглавен „Първороден” (Firstborn). По-късно се утвърждава като разпознаваем поет благодарение на „Триумфът на Ахил” (1984), „Арарат“ (1990) и „Дивият ирис” (1992), за който получава наградата „Пулицър“.
След излизането на „Арарат“ литературната критика започва да я сравнява с Емили Дикинсън, определяйки книгата като „най-тъжният и брутален поетичен сборник, писан от американски гражданин през последните 25 години”.
Луиз Глюк – търсачът на универсалното
През 2001 г. Глюк е отличена с наградата „Болинген“, две години по-късно е обявена за „поет-лауреат на САЩ“, а през 2016 г. на тържествена церемония в Белия дом е наградена от американския президент Барак Обама с „национален хуманитарен медал”.
Критиката я определя като автобиографичен поет, който описва вътрешните си състояния дълбоко емоционално. Но тъй като го прави без излишни детайли, дава възможност на всеки читател да се разпознае в преживяванията, за които е писала.
Представяйки творчеството й, от Нобеловия комитет подчертават, че то се отличава със стремежа си към яснота и че суровата красота на поетичния й глас превръща индивидуалното съществуване в универсално.
Според председателя на Нобеловия комитет Андерс Олсон, независимо, че описваните от нея травми, свързани със смъртта на сестра й, нерадостното детство и трудните взаимоотношения в семейството, тя не бива да бъде считана за „изповедален поет“, а за „търсач на универсалното“.
Именно заради това нейно търсене, при което тя като никой друг американски поет навлиза дълбоко в психологическите си преживявания, Глюк получава Нобеловата награда за литература, която е с парично изражение 10 милиона шведски крони или около 1 125 000 долара.
Строгата красота в поезията на Луиз Глюк
Строгата красота в поезията на Глюк не бива да бъде търсена в стихотворната й форма, предупреждават критици. А в безкомпромисното саморазпитване, на което Глюк се подлага. Стиховете й приличат на молитва, в която тя споделя дълбоките си страхове и тъмни предчувствия. Пример за това е „Огледален образ“.
„Тази вечер се видях в тъмния прозорец/ като образа на баща ми, чийто живот / премина така – с мисъл за смъртта,/ без никакви въпроси за чувствата,/ така, в крайна сметка, е по-лесно да се откажеш от живота/- той е изпразнен от всякакво съдържание“.
Този стих обяснява защо понякога поезията на Глюк е обявявана за депресивен реализъм и клаустрофобичен минимализъм. В същото време в нея се съдържа сериозен упрек към всички – да не живеем по описания от нея начин. За това й не разкрива собствени имена и не дава никакво описание как е изглеждал баща й – това може да бъде всеки.
От друга страна Глюк признава, че се страхува да прави описания, защото не може да поеме риска да влезе в зоната на чувствената поезия. Това най-добре може да бъде илюстрирано със стихотворението й „Зряла праскова“.
То завършва така: Имаше/ праскова в плетена кошница. / Имаше купа с плодове. / Петдесет години. Една толкова дълга разходка / от вратата до масата.“
Лишеният от допълнителни описания образ на прасковата ни дава възможност да правим всякакви асоциации – и със Земята, от където сме се устремили към Космоса, и с лишения от драматизъм живот на село.
Не си сам в болката
Но каквито и асоциации да правите, вероятността да усетите самотата на лирическия герой е голяма. За това и повечето критици смятат, че поезията на Луиз Глюк намира основно читатели сред два типа публика – едната – търси в стиховете успокояващото послание – „Не си сам в болката“, а другата – чете поезия от някакъв научноизследователски интерес. А българският читател ще разбере от коя група е, когато някой от сборниците на Луиз Глюк бъде преведен и у нас.
