„Златен лъв“ – голямата награда на 77-ия Венециански филмов фестивал отиде при „Земята на номадите“, известен още и като „Номадландия“, на Клоу Чжао. Журито, начело с Кейт Бланшет, връчи две награди „Сребърен лъв“ – едната отиде при „Нов ред“ на Мишел Франко (той получи голямата награда на журито), а втората (наградата за режисура) бе отнесена от Кийоши Курасава за „Съпруга на шпионин“. Специалната награда на журито бе присъдена на Андрей Кончаловски за филма „Скъпи другари“.
Последните дни от фестивала значително вдигнаха летвата. „Нов ред“ на мексиканеца Мишел Франко бе зареден с енергия, каквато липсваше в повечето филми. Още първият кадър – гола жена, боядисана в зелено, даде да се разбере, че след като е избрал да снима сватба на богаташи, режисьорът няма да се ограничи само с осмиване на нравите на висшето общество. Филмовият сюжет се развива в традициите на испаноезичното кино – от Бунюел до Берланга. В него има много кръв, насилие и триумф на плебса, както и е разкрита абсурдността на всяка корумпирана система, която се самоизяжда. Безспорно, Мишел Франко е добър режисьор, но му липсват дълбочина и малко повече чувство за хумор, за да може политическата му сатира да зазвучи сюрреалистично.
Съвсем заслужено „Земята на номадите“ отнесе голямата награда – и то не само заради великолепната режисура на 38-годишната американка от китайски произход – Клоу Чжао, а и заради невероятното превъплъщение на Франсис Макдорманд. Тя изгражда образа на шейсетгодишна жена, която няма свое семейство и си живее във вагон в Съединените щати. Историята е за онези странни птици, за които най-важна е свободата – свободата, в чието име забравят за насладите на уютния живот и търсят сродни души само сред онези хора, които приличат на тях.
Макдорманд имаше достойни конкурентки – една от тях бе руската актриса Юлия Висоцка, съпруга на режисьор Андрей Кончаловски. Именно заради нея журито предпочете да награди филма „Скъпи другари!“ със специалната награда на Венецианския филмов фестивал. В интерес на истината някои кинокритици обърнаха внимание, че Кончаловски, многократно награждаван във Венеция, този път не се е представил на очакваната висота. Той дори предизвика минискандал, коментирайки на пресконференция, че изобличаването на Сталин е грешка на Хрушчов. Вероятно му се е искало да предизвика бурен медиен интерес, както някога Ларс фон Триер накара привържениците му да настръхнат, заявявайки, че изпитва „известна симпатия към Хитлер“. Думите на Кончаловски не се възприеха много насериозно, но оставиха неприятно впечатление.
За най-добра женска роля бе наградена британската актриса Ванеса Кърби – за изпълнението си в „Парчета от жена“ на Корнел Мундруцо. Образът е драматичен – жена, загубила детето си по време раждане, болезнено се завръща към живота.
За най-добър актьор бе отличен италианецът Пиерфранческо Фавино за изпълнението си в „Отче наш“. Индиецът Чайтания Тамхане отнесе наградата за най-добър сценарий за филма „Ученикът“, на който е и режисьор. Тамхане получи отличието и на филмовите критици.
Като цяло Венецианският филмов фестивал се справи героично в условията на пандемия с организацията на престижното събитие. Но не всичко мина по мед и масло – американското списание Variety публикува „срамна“ снимка на венецианското жури, състоящо се от седем души, сред които няма нито един афроамериканец.
Запалените по следенето на всякакви квоти отдавна си точат зъбите за фестивала, коментират запознати. Преди време бе взето решение да се увеличат жените в журито и в момента от седем души представителките на нежния пол са четири. През последните пет години в журито е имало и афроамериканци, но те винаги са били по-малко в сравнение с бройките на други фестивали като Берлин и Кан, сочат с пръст феновете на квотния принцип. Според Variety съставът на журито отправя ясно послание – афроамериканците не са добре дошли на фестивала, но ако все пак се престрашат, ще бъдат самотници сред море от бели лица.
Най-вероятно съвсем скоро на Венецианския фестивал ще бъдат въведени квоти за етническа принадлежност, прогнозират наблюдатели.
Би било чудесно, ако промените в журито наистина работят срещу дискриминацията и улесняват участието на представители на различни „малцинства“ във филмовата индустрия. Особено ако те са наистина талантливи и имат какво да кажат с филмите си. В противен случай обаче може да се стигне и до неприятни ситуации – като тази, в която изпада Московският международен фестивал. През 1963 г. голямата му награда е присъдена на „8½“ – прочутият италианско-френски филм на Федерико Фелини. В съветския лагер обаче това се смята за „позор“, който никога повече не трябва да се повтаря – и още на следващия фестивал е въведен нов регламент, според който журито е длъжно да присъди три златни награди. Според неписаното правило едната отива за съветски филм, втората – за филм от братските социалистически страни, а третата – за западен кинематограф, смятан за „прогресивен“. Малко по-късно политизирането на фестивала започва да подрива престижа му, а оттам и влиянието му в света на киното.
Дано все пак подобна съдба не сполетява Венецианския филмов фестивал, тревожно коментират европейски кинокритици, загрижени от непримиримостта на Variety.
