Преди 250 години, на 17 декември 1770 г., в Бон е кръстен Лудвиг ван Бетовен. И до днес музиката му е изучавана, изпълнявана и обичана. Сякаш всяка епоха е виждала в него връзката между класицизма (Глук, Хайдн и Моцарт) и настоящето. Но и немалко идеологии и течения в изкуството са се опитвали да си го присвоят. Ето кои са „нахалниците“.
Романтиците
През 1810 г. известният музикален критик и писател Е. Т. А. Хофман пише рецензия за Петата симфония на Бетовен, като започва доста по-отдалеч: „Музиката е най-романтичното от всички изкуства, защото основно се занимава с темата за безкрайността. Музиката открива непознато царство – свят, който няма нищо общо с нашия. С този романтичен дух са изпълнени и Хайдън, и Моцарт, но най-вече Бетовен“.
Вагнер също дава своята оценка: „Бетовен изпълни музиката със смела, поетична сила. Даде свобода на християнската хармония – на това бездънно море от безкрайна пълнота и безкрайно движение“.
Символистите
За символистите отношението към Бетовен е предварително определено: много от тях следват написаните трактовки на Вагнер и Ницше, други виждат в Деветата симфония единствено своите теоретични конструкции. Ницше е бил измъчван от мисълта как останалите не разбират Бетовен. Според него в Деветата симфония е скрит феноменът на чистия дионисизъм, който издига човека над земята, изпълвайки сърцето му с мечта за безсмъртие.
Неслучайно в изложбата, посветена на Бетовен във Виена, през 1902 г., немският художник символист Макс Клингер представя композитора като полугол древeн бог.
Нацистите
В полуофициалната музикална култура на Третия райх Бетовен заема изключително важно място. Неговата симфонична музика се изпълнява по време на държавни мероприятия и постоянно звучи по радиото, защото се сочи за каноничен пример за истинско немско изкуство. Симфониите на Бетовен са обичаен музикален фон на честванията на рождения ден на фюрера, включително и в деня на смъртта му по радиото пускат траурния марш от Симфония № 3 „Ероика“.
Първоначално нацистите искат да си присвоят неизменната магична популярност на Бетовен и да я употребят в своя полза, но после започват съмнения. А дали самият Хитлер е обичал да слуша Бетовен? Причината за този въпрос е, че привържениците на расовата теория откриват, че външният вид на композитора е доста подозрителен: набит, мургав, тъмнокос и тъмноок, с широко лице. През 1927 г. вестник Voelkischer Beobachter излиза с уводна статия, в която отговаря на появилите се съмнения: очите на Бетовен не били тъмни, а сиво-сини, а това, че бил мургав, се дължало на проблеми с черния дроб. Десет години по-късно се появява книгата на Рихард Айхенауер „Музика и състезание“, в която се заявява, че няма никакви съмнения, че произходът на Бетовен е нечист, но именно с тази своя „ексцентричност“ (а не с някаква си там съдба) той се борил през целия си живот и именно тази борба намира изражение в музиката му. „Ето защо той заслужава да бъде обявен за истински скандинавски герой“ – обобщава Айхенауер.
Комунистите
В Съветска Русия бързо решават, че ще използват Бетовен за пролетарската си кауза. Първата годишнина от Октомврийската революция е белязана от тържествено изпълнение на Деветата симфония, както и на единствената опера на Бетовен – „Фиделио“ и на траурния марш от Симфония № 3 „Ероика“.
Но съветската идеологизация на Бетовен е отпреди революцията. В европейското музикознание дълги години се смята, че неговото творчество е плод на революционната епоха, че образът на свободната и героична личност, която изниква в съзнанието ви, когато слушате Бетовен, би била невъзможна в свят без „свобода, равенство, братство“.
С наближаването на стогодишнината от смъртта на композитора (1927 г.) в СССР се създава специален Комитет за честване на Бетовен, който подготвя колосална програма от юбилейни чествания. Тогава се издига лозунгът: „Втората родина на Бетовен трябва да бъде създадена в СССР!“
И децата в училище знаят: Бетовен създава Третата симфония като израз на борбата на героичната личност в името на щастието на хората, Петата – за победата на революционните маси, Деветата – за обединението на цялото прогресивно човечество.
Авангардистите
С наближаването на 200-годишнината на Бетовен през 1970 г. в Германия започват да поръчват произведения, специално за юбилея. Тъй като той минава под знака на студентските бунтове в почти всички краища на света през 1968 г., западните „нови леви“ композитори решават, че с музиката си ще кажат своето мнение за революционния дух, обхванал младите.
В „Деветте симфонии на Бетовен“ (1969) холандският композитор Луис Андрисен саркастично иска да провери дали публиката наистина познава творчеството на своя любимец. В неговото произведение фино изрязани и пренаредени са познати мотиви и фрагменти от всички симфонии на Бетовен. В „Опус 1970“ авангардисткият композитор Карлхайнц Щокхаузен така изкривява и смесва фрагменти от Бетовен, че изважда слушателя от „зоната на комфорт“, която му осигурява класическата музика. Маурисио Кагел също прави авангарден аранжимент на колоритни музикални фрагменти от творби на Бетовен. Примерите могат да продължат с произведенията на композитора Ханс Хенце – La Cubana, на Джон Кейдж – HPSCHD, та дори и на „Бийтълс“ – Revolution
Днес да се композират произведения, вдъхновени от Бетовен, се е превърнало в традиция. Това винаги е забавна задача, ласкаеща егото на живия композитор и привличаща любопитството на публиката. Такива „нови поръчки“ вече са установена концертна и фестивална практика.
Гражданите на Европейския съюз
„Одата на радостта“ – грандиозният финал на Деветата симфония с хор и солови певци, който нарушава всички канони на класическата симфония, има странна и сложна съдба. За някои съвременници на Бетовен тази кантатна версия на „Одата на радостта“ на Шилер е твърде шумна и ексцентрична. Дори Вагнер смята, че най-слабата част в Деветата симфония е краят й.
Това обаче не е пречка „Одата на радостта“ да се пее навсякъде – не само в Германия, а и в храмовете на англиканската църква във Великобритания и в САЩ, в масонските ложи, на събранията на френските републиканци, които я обявяват за „Марсилезата на човечеството“.
Историята на „Одата на радостта“ като химн на Европейския съюз е много отпреди официалното й признаване – през 1972 година. Още през 20-е години на ХХ век, след трескавия следвоенен оптимизъм, обхванал човечеството, се появяват много политически проекти, използващи за мото думите от одата „Във прегръдка, милиони, край сложете на вражди!“ И Ричард Николаус Куденхов Калерги, един от бащите на съвременния паневропеизъм, провъзгласява „Одата на радостта“ за единствения възможен химн на новия братски съюз на народите.
Днес „Одата на радостта“ е безсрамно комерсиализирана – с нея се рекламират всякакви продукти дори саксии. Единственият случай, когато бе използвана за по-възвишени цели, бе след мощното земетресение и последвалата ядрена катастрофа във Фукушима през 2011 година. Тогава хиляди изпълниха Деветата симфония – символичен отговор на цялата японска нация на сполетялото ги бедствие. Ето защо и днес, в условията на пандемия, всички, които обичат Бетовен, могат да си вдъхнат кураж с музиката му.
