На 30 юли, в 19.00 часа, в Центъра по себепознание „Орфей“ известната композиторка Вида Пиронкова имаше музикална вечер. Малцина ще са щастливците, които навярно са успели да намерят сили в най-горещия ден да присъстват на концерта, но за тях има утешителна награда – да усетят духа на композиторката в няколко откровени признания за Banker Special.
За истината
Вида Пиронкова-Германаку e пианистка и композитор. Пише за пиано, камерна и театрална музика, както и поп песни, сред които най-известната -„Гълъбо“ отнесе три награди на БГ Радио, включително за „БГ Песен 2018“. Тя е дъщеря на големия български художник Енчо Пиронков.
Вида Пиронкова бе деен участник в протестите миналото лято. Признава, че когато започнали, била в Гърция, но мъжът й, който добре я познава, й казал: „Мястото ти е там – на площада“. Самата композиторка разказва: „Винаги ме е дразнела неправдата, укриването на истината, унижаването на една нация и на един народ, бездействията на ред институции, неправилните решения на политиците и неработенето на куп системи в нашата страна.
То няма сектор, в който нещо да работи. Ние всички знаехме за тези неща, но излизането на истината бе малко забавено, до момента, в който всичко излезе като на тепсия. Неслучайно се казвам „Вида“ и имам имен ден на Видовден – ден, който звучи много библейски. Това е денят, в който истината излиза наяве или това е денят на разплатата.
Някои го свързват с Божия гняв – Господ не прави грешки и отсъжда кой отива в рая, кой отива в ада. Аз съм бунтар от дете и мое характерно качество е, че не си мълча – боря се за истината и гледам да защитавам хора, приятели и каузи, в които вярвам, че са истинни.
За музиката
Вида Пиронкова учи в СМУ „Любомир Пипков” и музикално-танцовата Академия в Пловдив при проф. Георги Петров. Разказва, че нейното поколение пианисти, когато завършвали, се водили „руска школа“ – топ ниво – над американски и английски школи, над колежа „Бъркли“.
„Това поколение имаше картбланш за навсякъде. Но точно когато излязохме от университета – и станаха промените. И ние, които, образно казано, се подготвяхме да свирим при царя, а за нас царят бе държавата,– така, както са били Моцарт, Бетовен и Вагнер – трябваше да се озовем на улицата. И много мои колеги, съученици и състуденти изпаднаха в тотален шок. Всеки тръгна да прави нещо друго – отваряха се малки бизнесчета, малки будки, в които се продаваха разни неща.
Трябваше да се оцелява – не може да седиш така и да чакаш да се появи някой да ти каже: „Ето тук, напиши ми сега музика като при Хендел – една „Музика за кралските фойерверки“ и аз ще те храня няколко години“. А преди това българското изкуство беше на много високо ниво и бе обменна валута – имаше златно покритие. Беше нещо, което не само можеш да покажеш в чужбина, но е и сериозна инвестиция, с възвръщаемост. След време някои успяхме да се върнем към това поприще – музиката, за която сме създадени и която я имаме като мисия. Малко се поуспокоиха нещата, макар и с цената на много жертви и усилия.
За България
България – като територия, е едно много специално географско място, с голяма духовност – с много силно енергийно поле. Тук, хората, които се занимават с творчество, стават големи, световни имена. Имаме безброй примери във всички изкуства – в балет, в живопис, в скулптура…Докато днешните гърци са обикновени хора и нямат нищо общо с някогашните си богове. И в Италия, където съм живяла, съм се чудила – как може в Рим, във Флоренция или във Венеция, местните хорица да не забелязват къде живеят?! Въобще на днешните поколения в Италия не са им дадени сетива – това не са някогашните императори, а съвсем други. ДНК-то им се е променило много през вековете. Докато ние тук – може би защото сме малко хора – сме се обособили в много особен енергиен център, през който са минавали всякакви племена, народи, войници, царе, императори – и кръвта ни е смесена и ние сме много богати душевно и духовно. Да не говорим, че сме едни от най-красивите хора на база тези смески – тук всички сме като изрисувани – Господ ни е изографисвал.
За музикалното образование
Тук след промените музиката се раздели на няколко вида – класическата през тези 30 години беше изтикана в ъгъла, но бавно се съживи – започнаха да канят музиканти отвън и залите започнаха да се пълнят. Нищо, че през тези години в образователната система учениците нямаха много възможности да учат музика. Защото, когато никога през живота ти майка ти и баща ти не са те хванали за ръчичка да те заведат на опера, да те запознаят с това велико изкуство, ще гледаш хората на сцената и ще се питаш: Какъв е този ужас?! Я да се върна там при хорото, където ми свири гъдулката, защото с това съм свикнал.
Никой няма да влезе просто ей така в концертната зала, за да слуша Миша Майски – геният на челото – защото на него това нищо няма да му говори. Колеги се жалват, че днес в Консерваторията има по един, двама души, които се жертват да учат медни духови инструменти, защото не е доходоносна професия. Единственото, което просъществува, беше така нареченото от мен „ниско изкуство“, което дори не е изкуство, а музика за маса – за сватби и погребения по Кустурица.
Музиката й е елементарна – три тона, които се въртят без развитие, и един ритъм, който блъска по първа чакра, която е свързана със сексуалността и задвижва и възбужда съответните енергийни нива в човека. Докато висшата музика е горе в главата – тя е мисловна, в нея има прозрения. И за това казват, че при оперната и симфоничната музика все едно Господ ти говори. Но ти трябва да имаш отключени сетива, за да можеш да чуеш какво ти казва. Едва днес, след толкова години, хората започнаха да се осъзнават. И лека полека да се пробуждат.
Но първо трябваше да задоволят материалните си потребности. И днес, когато вече имат хубави къщи, коли и офиси, те си дават сметка, че тези пространства не могат да стоят празни. Така започнаха да се купуват картини, а не да се лепят снимки и постери. Започна да се слуша класическа музика, а не чака рака. Защото нивото вече е друго – и си „пораснал“ не само материално, но и духовно.
За културните политики
За да се върне онази слава, която имахме, трябва художници, музиканти, поети, писатели от всички поколения- от старото, средното и по-младото – да се съберат и да разговарят. Да смесят творческата си енергия, защото един човек не може сам да го измисли. Но независимо от случващото се около нас, изкуството и музиката няма да загинат. Ще изживеят своя ренесанс. Също като таланта – и той не може да остане скрит, ще се прояви, независимо от ситуацията. Самият живот ще му помага да си проправи път.
