До 26 септември ще имате възможност да разгледате изложбата „Приложно златарско изкуство” в Регионалния музей на София. В нея са изложени експонати и фотоматериали от Националния исторически музей, от Националния археологически институт с музей при БАН, от Фондация „Занаяти от тракийските земи”, както и предмети от частната колекция на Антонио Василев.
В изложбата могат да се видят както изделия, създадени в края на XIX в. и началото на XX в., в златарски работилници по нашите земи, така и инструменти, с които са си служили майсторите. В огромна витрина са показани техни различни инструменти.
Кураторката на изложбата Цветелина Павлова е имала идея експозицията да е широкоспектърна и в нея да се обърне внимание и на съвременните майстори, които продължават да боравят със стари техники и технологии. Включени са и единични артефакти от началото на XV в., XVII в. и XVIII в., за да се види как се е развивало златарското изкуство през вековете.
Повече за изложбата и за интереса си към колекционерството ни разказа Антонио Василев.
Това е неговата пета изложба, като в Националния исторически музей той има и една постоянна експозиция още от 2018 година. Тя се нарича „Златарството по българските земи“, но сега няма да може да я видите, защото залата, в която се помещава, е в ремонт. За сметка на това в новооткритата изложба са изложени няколко етнографски артефакта от нея – накити, пафти, различни украшения от сребро с живачна позлата. Останалата част от богатствата на колекцията на Антонио Василев ще може да видите в НИМ, когато залата бъде отново открита. Това се очаква на 30 юни.
„Изложбите, които ние – колекционерите – правим са абсолютно безвъзмездни. Те се правят в името на това артефактите да се социализират и хората да се зарадват на тези богатства, които имаме като история. Етнографията се занимава с по-новата история – говорим за предмети, които са на 100-200-300 години и са част от нашата идентичност“ – обяснява Василев.
На въпрос колко време е събирал колекцията си, Антонио Василев отговаря без колебание – в продължение на двадесет години.
„Много от предметите са в много тежко състояние, но благодарение на добрите реставратори, с каквито България може да се гордее, в напълно унищожени предмети се вдъхва нов живот“ – признава колекционерът.
В 90% от случаите той купува етнографските предмети от антиквари, които знаят кой колекционер какво търси. За 20-те години, в които Василев практикува хобито си, той си дава сметка, че човек винаги има нужда да се консултира, защото нито един предмет не е един и същ, макар и да има много подобни. Важно е да се знае от коя епоха е предметът, в коя работилница е правен, на коя занаятчийска улица, а дори и от кой куюмджия, както някога са наричали златарите.
В крайна сметка от Националния исторически музей са оценили колекцията на Антонио Василев като една от най-добрите етнографски колекции.
На въпрос откъде идва интересът му към изкуството, Антонио Василев се връща към спомените за рода си. Неговата прабаба е една от стоте най-добри американски художнички. Казва се Златка Сузеян. Завършила е в Рим, след това работи в Париж, после се премества в Ню Йорк, където в Манхатън има своя галерия. Самият Василев не я е виждал на живо, но си спомня красивите картички и колети, които му пращала, когато бил малък. Вече голям, Антонио Василев завършва столичния Техникум по керамика и декорация на стъкло, но продължава висшето си образование в съвсем друга сфера – завършва Международни отношения в Икономическия университет в София, както и специалностите „Държавна администрация“ и „Теология“ в Шуменския университет. Занимава се с частен бизнес, а колекционирането му е просто хоби. Така, както някои си купуват коли, други – скъпи пушки, Антонио Василев се радва, че инвестира в нещо, което представлява интерес не само за него, но и за България и региона.
„Но тези етнографски предмети са изключително интересни само за нашия регион – за България и за Балканите – не е нещо, което да е интересно за целия свят“ – обяснява Антонио Василев. После ни споделя, че самият той е купувал артефакти, както от български и гръцки аукциони, така и от американски.
„Невероятно красиви неща съм купувал от американски аукцион, а те са попаднали там по неведоми пътища. На хората в САЩ тези красоти не са им вършили работа, защото не са част от техния бит и култура. Всеки предмет си тежи на мястото. Ако един предмет е руски, силата и тежестта му е в Русия. Българският предмет си тежи в България – навън няма да е толкова високо оценен, защото, в крайна сметка, той е носител на нашата енергия.“
А на въпроса – на какъв предмет Василев мечтае да попадне и да включи в колекцията си, той, без да се замисля, отговаря:
„Подобен въпрос е по-скоро в сферата на археологията. Там са разказите с неочакван край – тип Индиана Джоунс. Макар че всеки иска да открие нещо изящно и красиво. Защото това, в крайна сметка, е златарството – изящество и красота.“
