В сряда (29 ноември), в Столичната библиотека на площад „Славейков“, художникът Даниел Динев ще открие изложбата си „Отвъд нощното небе“.
Какво се крие зад този образ и за още много други неща около арт събитието, научаваме от самия автор.
От Столичната библиотека искаха ли да видят предварително платната ви, предвид факта, че са ви поканили да направите изложба по повод 95-атата годишнина от създаването на културната институция?
– Аз не рисувам нецензурни неща, но съм благодарен на Йовка Иванчева – ръководител на Културната дейност в библиотеката, че не ми наложи никакви рамки. Имам сантименти към Столичната библиотека, защото тя е в основата на моето развитие.
През 80-те и 90-те години на миналия век, като повечето млади хора, и аз имах голяма потребност и желание да се обогатя интелектуално, да се запозная със световни автори – художници и класици. По онова време Столичната библиотека беше нашата „Уикипедия“ и там откривахме знанията, от които имахме нужда. Друго си е, когато човек разлисти албум или книга и точно заради това усещане все още най-предпочитаната от мен медия е хартиената.
Какво ще покажете в „Столичната библиотека“?
– В изложбата ще покажа картини, които съм рисувал в периода 2013-2023 година. Като за всяка година съм подбрал минимум по една-две картини. Казвам „минимум“, защото през двете последни години имам само по едно произведение и затова си има причини. Локдаунът по време на пандемията повлия различно на всеки, но на мен ми се отрази доста негативно и това се пренесе и в творчеството ми.
И заради това сте създали само една картина? Но нали се приема, че за хората на изкуството творчеството е тяхното спасение? Нима за Вас е обратното?
– Да, при мен беше обратното, защото през 2018 г. загубих съпругата си – след 30-годишна връзка. Първоначалният стрес, страданието, болката – в известна степен – се опитах да ги преодолея с изкуството. Рисувах много активно в продължение на година и малко и направих няколко изложби, включително две в Ница, Франция – една самостоятелна, а другата – обща.
И в един момент през 2020 г. – на 13 март, когато беше обявен първият локдаун и течеше и последната ми изложба в галерия „Лик“, нещо в мен се пречупи. Тогава затвориха всичко и трябваше да работя онлайн. Много от контактите ми се прекъснаха. Отдадох се на мислите си, свързани със загубата. Болезнените преживявания започнаха да се връщат, бавно потъвах в бездната на мрака и накрая спрях да рисувам. Страховете ме превзеха. Във всяко нещо виждах вреда. Започнах да не обичам себе си.
Трябваше да мине доста време, за да мога отново да се намеря. Бе доста дълга битка. Положих много големи усилия, минах през различни терапии и лечения, за да се завърна и да започна отново да виждам усмивките на хората. В края на 2022 г. започнах да рисувам усилено, имам и картина, която се нарича „Завръщане“. Достигнах до разбирането, че силата, която ни е дадена на нас – творците, е способността да изразяваме себе си чрез картините. Аз рисувам за хората – за да ги провокирам, радвам и докосвам. Това ми носи удовлетворение.
Като говорите за удовлетворение, коя е вашата гордост?
– Едно от нещата, с които много се гордея, е моята дъщеря – тя стана доктор по културна антропология в Софийския университет. Дисертацията ѝ беше посветена на аматьора в съвременната култура с фокус върху меметата. Бакалавърската ѝ степен пък беше за ролевите игри на живо и предизвика толкова голям интерес, че от катедрата в специалност „Културология“ я издадоха като електронна книга. В момента работи за една от най-големите IT-компании. Поканиха я като антрополог да изследва междуличностните отношения.
Тя как изживя загубата на майка си?
– Много тежко – стигнахме до моменти, в които нашите взаимоотношения бяха много трудни и трябваше да променим първо себе си. Двамата работихме упорито в тази посока и продължаваме да го правим. В момента се чувстваме много добре един с друг – още ходим заедно на море, обичаме да прекарваме времето си заедно, говорим на различни теми и онова, което ни липсваше, смятам, че в някаква степен сме го наваксали.
Когато Вие сте били на нейните години и сте решили да се занимавате с рисуване, представяли ли сте си, че ще можете да се издържате от продажбата на картините си?
– Всеки творец иска да се издържа от това, което най-много обича. Но в България е масово явление да рисуваш и едновременно с това да се занимаваш и с нещо друго. Много е трудно човек да се издържа само от изкуство. Пробвал съм няколко пъти, но видях, че не може да стоиш и да чакаш, за да продадеш картина и да си платиш сметките. Винаги трябва да имаш и друг доход, който да е сигурен.
Една от причините е политиката в галериите – и в България, и по света. Те взимат много големи комисионни, понякога и до 50% на продадена картина. Така че, ако един творец иска да предложи платното си на по-ниска цена, ще получи много малко пари за него. Има го и търговският момент: не може в една галерия да излагаш картините си на една цена, а в друга – на много по-висока или на много по-ниска. Търговците са тези, които определят условията. Така че, независимо че през последните години има движение на пазара, на художниците им е трудно да се издържат само от картините си.
Вие, например, с какво друго се занимавате?
– С графичен дизайн. И предвид възрастта ми, може би съм един от първите графични дизайнери, работили на компютър. Започнах от нулата, впоследствие отворих студио и съм обучил доста млади хора да работят с графични програми.
Казвате, че сте обучили доста хора. Според Вас какво различава добрия от лошия дизайн?
– Въображението и техническата грамотност – познаването на всички инструменти, заложени в програмите. На следващо място е скоростта на мисленето. Понякога трябва да се търсят много бързи решения, особено ако трябва да се направят по 4-5 проекта, за които човек не може да отдели достатъчно дълго време, за да предложи най-добрата визия.
Къде сте се учили, за да станете художник?
– Не съм завършил живопис, но съм учил при доста добри учители. Когато реших да кандидатствам в Художествената академия – по времето на Светлин Русев, там се влизаше много трудно – за едно място в специалност „Живопис“ се бореха по 100-150 души. Вероятно, ако бях кандидатствал приложни изкуства, щях да вляза и да завърша. Но аз държах на живописта.
На второ място – много от хората, които ме обучаваха в онзи период, ме съветваха да не кандидатствам в Академията, защото според тях там щели да развалят свободния ми начин на изразяване. И заради това не съжалявам, че не съм учил там.
А имате ли приятели сред художниците?
– Разбира се. Сериозното ми представяне пред публика започна от градинката пред „Кристал“ – при така наречените свободни художници в началото на демокрацията. Там рисувах и създавах контакти с публика и с колеги.
Оттам ми останаха много днешни приятелства. Там се запознах и с един от учителите си, когото мога да нарека мой гуру – Кръстю Некезов. Той беше и много добър мой приятел. Беше завършил Академията и беше един от хората, които ме съветваха да не кандидатствам в нея.
Някои странични наблюдатели се шегуват, че младите бъдещи художници влизат Академията и… забравят да рисуват.
– Ако човек иска, и без Академията може да научи всичко необходимо, което трябва да знае за композиция, за цвят и за това как се разлагат цветовете. Може да изгради и собствен уникален почерк. Всичко зависи от това колко чете, колко се самообучава, какво възприема и как търси себе си.
За себе си мога да кажа, че имам собствен стил и разпознаваем почерк. И независимо, че през годините техниката ми се промени много, похватът ми остана един и същ. В изложбата много добре ще видите развитието ми и промяната през последните десет години. И по-конкретно – в каква посока съм вървял и как съм се развивал цветово. Картините са душата на твореца и тяхната тоналност показват какво и как е преживял. Имам да покажа много интересни неща и неслучайно работното заглавие на изложбата ми е „Отвъд нощното небе“.
Какво има „Отвъд нощното небе“?
– Много неща – Космос, сънища, мечти…
Имате ли някакви ритуали по време на творческия процес – примерно да рисувате само сутрин или само вечер или само на фона на определена музика?
– Преди години – през 80-е и 90-е години рисувах на фона на Жан Мишел Жар – дори имам картини, изцяло създадени, докато съм слушал албумите му. Имам на фона на „Енигма“, на много автори на електронна музика.
Когато съм бил на двадесет и няколко години съм рисувал и нощно време, но това ми развали очите и сега рисувам единствено на дневна светлина – без никакви смущения, без радио и музика. Изцяло се оставам на връзката ми с платното, с палитрата и с Вселената и по този начин изпадам в някакъв вид артистичен транс, в който всички действия стават много координирани и много бързи и реално ръката ми е само проводник. Не се замислям за смесването на цветовете и за фигурите, които рисувам. Единствено ми е необходима концентрация на финалните щрихи, когато трябва да направя контур.
Какво ви вдъхновява?
– Най-различни неща. Имаше един детски филм за делфин, който беше две или три серии. Той ме вдъхнови за една картина, която рисувах в продължение на няколко месеца – период, в който изгледах много филми с костенурки и делфини, само и само за да мога да уловя движенията им.
Имам картина, озаглавена „Среща в дълбините“, създадена по романа „Капитан Немо“ на Жул Верн. Тази книга я чета по веднъж на десет години и всеки път откривам нещо ново. Като цяло едно от нещата, които ме вдъхновяват, е природата – морето. Обичам морето, обожавам го!
Не ни разкривайте повече – нека, който иска, сам да открие посланията ви – утре, на 29 ноември, в галерията на Столичната библиотека на площад „Славейков“.