Хората на изкуството са много зависими от музите – вечно търсят вдъхновение. Дали това ще е къпещо се портокалово слънце във вълните на Егейско море, или разтапящата се бучка лед в 25-годишно ирландско уиски, формата няма значение. Порталът към другото измерение се отваря по специална технология. Но някои от гениалните творци са си постоянно във вълшебния свят на изкуството и дори когато извършат престъпление, не разбират кога ги осъждат, кога си излежават присъдата. Ето три любопитни истории за художник, фотограф и писател.
Караваджо и убитият сутеньор
Един от най-големите в бароковата живопис в Италия – Караваджо (1571 – 1610) е достоен ученик на великия френски поет Франсоа Вийон (1431/1432 – годината на смъртта му е неизвестна) що се отнася до потъпкването на всякакви социални норми. В живописта той не признава нито класически канони, нито идеали за красота. Рисува светци в дрехи по последна мода, богини с лица на известни куртизанки, обича да скандализира общественото мнение. Самият Караваджо не уважава никого – има избухлив нрав, лесно се гневи, обижда и вади нож на онези, които му противоречат. Веднъж в механата разбива чиния в главата на търговец, друг път пребива нотариус, трети път намушква мъж, критичен към работата му. Неведнъж е бил арестуван, съден, дори вкарван в затвора, но негови познати кардинали, включително най-големият му покровител – банкерът и филантропът Винченцо Джустиниани, се намесват и го спасяват.
На 29 май 1606 г. Караваджо отива да играе тенис на един от римските площади. Там се засича с млад мъж на име Ранучо Томасони. Приятелският им разговор преминава в бой, Томасони е убит, а папа Павел V обявява, че който убие художника, няма да бъде наказан, а напротив – ще получи награда. Папата има зъб на Караваджо – година по-рано му е поръчал картина с Мадоната за катедралата „Свети Петър“ в Рим. Художникът обаче поканил да рисува любимия си модел – известна римска куртизанка. Картината висяла няколко дни в катедралата, след което тихомълком изчезнала. Купил я племенникът на папа Павел V – кардинал Сипиони Боргезе и до днес виси в галерията „Боргезе“.
През 2002 г. Би Би Си снима документалния филм „Кой уби Караваджо“. Авторът му – изкуствоведът и журналист Андрю Греъм-Диксън е допуснат до архивите на Ватикана, където открива, че враждата между Ранучо Томасони и Караваджо била заради жена. Това била куртизанката Филиде Меландрони, чийто лик Караваджо обезсмъртява, рисувайки я като Света Екатерина Александрийска и като Юдит, която обезглавява Олоферн.
Едуард Мейбридж и убитият любовник
През 1872 г. Лиланд Станфорд – един от основните инвеститори в първата американска трансконтинентална железопътна линия и бъдещ основател на Станфордския университет влиза в ожесточен спор с приятелите си. Той е запален ездач и е забелязал, че когато конят галопира, четирите му крака сякаш не докосват земята. Другарите му твърдят обратното. За арбитър е повикан известният фотограф и инженер Едуард Мейбридж. В спора той взима страната на Станфорд, за което богаташът му остава верен приятел до гроб.
През 1871 г. 41-годишният Мейбридж решава да се сбогува с ергенския начин на живот и се жени за 21-годишната Флора Стоун. Бракът не е щастлив – съпрузите се разделят заради несходство в характерите: Мейбридж не желае да ходи със съпругата си на театър, а тя, от своя страна, започва разни любовни афери. През 1874 г. им се ражда дете, но доста бързо Мейбридж се усъмнява кой е бащата. Провежда кръстосан разпит с бавачката, от която получава куп любовни писма, писани от семеен приятел до жена му. Фотографът не му мисли много – въоръжава се с пистолет и право при любовника. „Имам съобщение от жена ми“ – казва Мейбридж и застрелва съперника посред бял ден.
Арестът на фотографа предизвиква истински скандал: десетки репортери висят пред ареста в очакване началото на процеса. Но приятелят Станфорд веднага се задейства – започва истинска операция по спасяването на Мейбридж, наема най-добрите адвокати. Защитната теза гласи: фотографът е луд – паднал от дилижанс на главата си. Самият обвиняем не показва да изпитва угризения, а напротив – с цялото си поведение демонстрира, че съвсем умишлено е извършил убийството. Накрая Мейбридж е оправдан – „Всеки на негово място щял да постъпи по същия начин“ – обявили справедливите съдии.
О. Хенри и изчезналите пари от банката
О.Хенри -майсторът на късия разказ става известен, докато е в затвора в щата Охайо. Вкарват го зад решетките през 1898 г. по скалъпени обвинения в присвояване на немалка сума пари. Историята е прозаична – през 1891 г. О. Хенри започва работа като счетоводител в Първата национална банка на Остин. Но не си дава много зор – най-важното за него е да издава хумористичното си списание The Rolling Stone, което излиза в тираж 1500 копия. Несериозното отношение към работата скоро лъсва – през 1894 г. е уволнен за присвояване на немалка сума пари. През 1895 г. в банката идват одитори и срещу О.Хенри са повдигнати официални обвинения.
През следващите четири години му се случват толкова много неща, че са достатъчни за цял приключенски роман. През 1896 г. О. Хенри е призован редовно в съда, ала вместо да се яви, изчезва безследно. Като за начало бяга в Ню Орлиънс, после се премества в Хондурас, където живее шест месеца. Но какви месеци само – пише истории, които стават част от първия му и единствен роман „Зелки и крале“. После се сприятелява с Ал Дженингс – фамозен американски разбойник, със собствен кодекс на честта – „Не обирай свещеници и жени“. Но въпреки интересното приятелство, О. Хенри се завръща в родината, когато научава, че съпругата му умира от туберкулоза. Тя до последно се грижи за седемгодишната им дъщеричка Маргарет. След завръщането си в Съединените щати О. Хенри за кратко живее мирно и спокойно при роднините си, но през 1898 г. е изправен на съд. От липсващите 6000 долара банката възстановява 5500 долара, а останалите 500 долара веднага са извадени от роднините на О. Хенри. Въпреки всичко той е осъден на пет години затвор, от които излежава три.
В затвора О. Хенри работи като аптекар, а през малкото му останало свободно време пише хумористични разкази. Тях ги издават приятели. И когато О.Хенри излиза от затвора, той е вече известен писател, за когото никой освен аверите му не знае, че е писал в раиран костюм и с пранги на глезена. Но явно така се става обичан американски класик и автор на използваното и до днес устойчиво словосъчетание „бананова република“.
