Как най-голямата френска награда за роман промени правилата си

През изминалата седмица за 119-и път в парижкия ресторант Drouant бе обявено името на носителя на най-престижната френска награда за роман „Гонкур“.

 

Това е най-младият финалист в литературното състезание – 31-годишният сенегалец Мохамед Мбугар Сар. Независимо от възрастта си, той е написал най-дебелия роман – 461 страници, озаглавен „Най-тайният спомен на хората“.

Но сякаш по-интересни от победителя бяха скандалите, съпътствали конкурса два месеца преди самото връчване на отличието.

Илана Мориусеф.

Веднага след като журито обяви номинираните за наградата на 21 септември, журналистката от France Inter Илана Мориусеф постави въпроса дали журито не е притеснено от една малка подробност. А именно – един от членовете му – критичката Камий Лоран, има любовна връзка с един от претендентите за наградата – авторът на романа „Децата на Кадилак“ Франсоа Нуделман. „Не виждате ли тук конфликт на интереси?“ – попита Мориусеф.

Журито се възмути, че се засяга свещеното право на французите на личен любовен живот и отговори с контравъпрос: „А какво грешно намирате в това? В действителност Нуделман живее в Ню Йорк, а Лоран – в Париж и спорадичният секс не влияе на литературния процес“.

Франсоа Нуделман и Камий Лоран.

Освен това Лоран, най-вероятно досетила се откъде идва атаката, публикува разгромяваща рецензия за романа на друг кандидат за наградата – „Пощенска картичка“ на Анна Берест. Лоран обвини Берест в пошлост и се възмути, че с модните си червени обувчици шества из газовите камери в Аушвиц.

Интригата е, че в романите си Нуделман и Берест се занимават с една и съща тема – търсенето на тяхната еврейска идентичност и паметта на предците, убити в Аушвиц.

Това притесни журито и то набързо промени правилата на наградата. Оттук нататък на кандидатите и членовете на журито им е забранено да имат интимни отношения помежду си. Реформата взе главите на невинните Нуделман и Берест и те отпаднаха от надпреварата. До финала достигнаха четири романа, като три от тях, събудиха подозрение, че са се възползвали от модерното напоследък експлоатиране на темата за страданието с цел печалба.

Сорж Шаландон.

Сорж Шаландон с романа си „Детето на негодника“ се присъединява към немалко френски писатели, които в продължение на половин век, ако не и повече, мазохистично се ровят в прегрешенията на Франция, които тежат на съветта ѝ заради поведението ѝ по време на германската окупация. Негодникът в романа на Шаландон е съучастник на нацистите, който цял живот е лъгал семейството си за миналото си. Той страда от Алцхаймер, когато синът му прочита полицейското му досие и въздъхва с облекчение. Заключението на романа е, че бащата изобщо не е бил на себе си какво се случва по време на окупацията – образно казано е служил на четирима господари и читателят няма за какво да го съди.

Кристин Анго.

В романа на Кристин Анго „Пътуване на изток“, който е третата ѝ книга за 22 години, бащата също е негодник. Той сексуално насилва дъщеря си, докато тя е между 13-16-годишна. Всъщност Анго твърди, че описва собствения си живот. В първият ѝ роман „Инцест“ (1999) бащата бе представен като вечния неудачник.

Скандалното при Анго е, че не толкова парадира със собствените си травми, колкото че се рови и из мръсните чаршафи на другите. Тя на два пъти бе осъдена да плати сериозни обезщетения за това, че е разкрила тайни от живота на бившата съпруга на сегашния си партньор.

Луи-Филип Даламбер.

Друг роман, номиниран за „Гонкур“, възбуди критиката, защото изглеждаше като „копи и пейст“ случилото се с Джордж Флойд. В книгата си „Милуоки Блус“ роденият в Хаити писател Луи-Филип Даламбер разказва за афроамериканец, удушен от бял полицай в ареста. Даламбер веднага направи уговорката, че той изобщо не пише за Флойд, а това е обобщен образ. Че той отдавна искал да напише не просто роман за Америка, а голям „американски роман“, изграден като полифоничен хор от свидетели на расистко насилие.

Мохамед Мбугар Сар.

Накрая журито предпочете книгата на Сар, в която той като интелектуален детектив търси отговор на въпроса какво прави пишещия истински писател.

Действието се пренася от една епоха в друга, от Европа в Африка и Америка, гласовете на разказвачите се наслагват един върху друг, стилът и жанрът постоянно се сменят.

Сюжетът стъпва на реалната съдба на Ямбо Уологем (1940–2017). Този писател пише „Необходимост от насилие“ (1968), сага за африканско кралство, обхващаща 800 години. С нея той печели сериозно признание и награди. После издава втора книга под псевдоним, наричана от читатели и критика „Порно енциклопедия“, за която по-късно друг писател – Греъм Грийн, го обвинява в откровено плагиатство. Съдът забранява романа, а Уологем се завръща в Мали, където води отшелнически живот до смъртта си.

Коментирайки наградата на Мохамед Мбугар Сар, някои литературни критици отбелязаха, че оттук насетне следва по-внимателно да следят съдбата на новия лауреат на „Гонкур“ – не дай си Боже фантазиите му да станат реалност и плагиатството да не помрачи и неговия успех.