Пловдив несъмнено е един от най-любимите градове на милиони хора по света – както чужденци, така и българи. Населеното място е познавало дни на слава и разруха, било е разменна монета между траки, елини, римляни, българи, кръстоносци и османци. Но въпреки че това навярно е един от най-красивите ни градове, през столетията Пловдив е загубил някои от най-красивите си съкровища – природни и архитектурни – завинаги. Разказваме ви кои са те:
1. Куршум хан
Куршум хан била сред най-известните сгради на Филибе (турското име на Пловдив). Построена е след 1370 г. при управлението на бейлербея Шахбедин паша, построил и други сгради в града като Имарет джамия.
Постройката разполагала с правоъгълен вътрешен двор, заобиколен с четири двуетажни крила. На първия етаж били разположени търговски складове, а вторият се използвал за нощуване. На двора имало множество заслони за добитък и голяма чешма с множество чучури и корита. По-късно към западната и южната ѝ страна били пристроени малки дюкянчета. Стените на хана били доста дебели – около 2 метра – и изградени от камъни и тухли. Покривът пък бил „нагизден“ с немалко на брой куполи, обшити с дебели оловни листове. Достъпът до двора се осъществявал през ъглов вход с еркер (от немски: „балконче“) и дъбова врата.
Но през XVII век, заради откриването на все повече частни странноприемници във Филибе, Куршум хан започнал постепенно да запада, неиздържайки на силната конкуренция. След като първо в него се настаняват бедни пътници, ханът впоследствие се превръща в казарма, а след това – в място за търговия. За кратко в зданието от османско време се помещава и новооткритият клон на Отоманската имперска банка. В началото на XX век сградата продължила да се руши все повече и повече, а силното земетресение през 1928 г. ѝ нанесло непоправи щети. Общинската управа решила вместо да възстанови архитектурния паметник, каквото било желанието на по-голямата част от жителите, да го разруши, продавайки впоследствие останките му за строителен материал. През 1938 г. на негово място били издигнати сегашните градски хали.
Любопитно е да се спомене, че в края на XIX век пловдивският търговец хаджи Гьока Павлов построява още една чешма в западния край на вътрешния двор на Куршум хан. На нея било изписано: „За спомен на българский любим и незабравим син Алеко Константинов, убит на 11 май 1897 година“. А каква е съдбата на надписа? Месец след събарянето на Куршум хан през 1932 г. строшената паметна плоча от чешмата била намерена захвърлена върху Хълма на освободителите.
2. Марково тепе
Това било едно от седемте оригинални тепета на Пловдив, носещо името на именития фолклорен герой Крали Марко. След Освобождението и Обединението върху него била построена романтичната градина на Мардас.
За жалост, местното население започнало да разрушава тепето още в края на XIX век, за да използва сиенитните му скали за направата на павета. След заличаването на природния феномен, дълги години мястото до Националната търговска гимназия стояло празно.
През 2005 г., обаче, строителен предприемач предлага на негово място да се построят 60-етажни кули-близнаци, но проектът, за добро или лошо, е отхвърлен. Все пак след 11 години на мястото на Марковия хълм е построен поредният търговски център в града – мол „Марково Тепе“.
3. Аптека „Марица“
Вероятно няма по-любима сграда в Пловдив от аптека „Марица“, по която старото поколение пловдивчани да продължава така да страда.
Въпросната аптека била сред най-старите създавани някога в страната. Нейните първи собственици били баща и син Токатлиян – местни фармацевти. През 1908 г. аптеката, намираща се тогава на пресечката на „Княз Александър“ и „Шести септември“, била закупена от младия магистър по фармация Харитон Куев – бъдещ депутат и кмет на Пловдив. Именно той решава да построи срещу първоначалното здравно заведение въпросната аптека – ново представително здание по европейски образец. Архитектурните планове били възложени на Пенчо Койчев (проектирал Съдебната палата в София и царския дворец в Бистрица), а красивите скулптури на фасадата били дело на италианката Емилия Събева, потомка на венецианския живописец Джакомо Фаврето, съпруга на д-р Атанас Събев и майка на оперния певец Събчо Събев. Тържественото откриване на новата аптека най-накрая се състояло през 1911 г., превръщайки се в едно от най-значимите събития в историята на града, който има над 8000 хиляди години история.
За жалост, „красавицата“ не успява да посрещне своя 100-годишен юбилей. Преди 1979-а, заради плановете за разширяване на улица „Шести септември“ и за построяване на жилищна кооперация, емблематичното за Пловдив здание е разрушено. А знаковата му аптека, разположена впоследствие на първия етаж на новата постройка, просъществува до 2017 година. В интерес на истината, новоизграденият площад до нея все още носи името „Аптека „Марица“, а за наше щастие, архитектурният шедьовър е бил запечатан върху множество снимки и пощенски картички, които ни позволяват все още да му се радваме и да се пренесем в една отминала бляскава епоха…
4. „Пепиниерата“
Едно от най-романтичните места на Пловдив, създадено от ръцете на талантлив швейцарец, също не е запазено.
Прочутият градинар Люсиен Шевалаз пристигнал в новообразуваната автономна провинция Източна Румелия по покана на княз Александър Богориди. След като пристигнал, естетът веднага запретнал ръкави, за да превърне някои от блатата в покрайнините на Пловдив в прекрасни градини по западен образец. Високи дървета, храсти и красиви цветя вече радвали както пловдивчани, така и чужденците, отбили се в града. Освен това Люсен не само създал „Княжеската градина“ и „Цар-Симеоновата градина“, но залесил и хълмовете Бунарджика и Сахат тепе. По негови проекти – с личното му участие – били изградени и първите разсадници в София, Варна, Велико Търново и Кричим. Впрочем местното население често наричало „Пепиниерата“ – Шеваласов разсадник.
За жалост, след 1911 г. местните вестници свидетелстват, че поради алчност и невежество за разсадника започнали да се полагат все по-малко грижи. Така след 1914 г. райската градина на Пловдив била изоставена изцяло, а нейната прекрасна флора – изсечена или изкоренена. Не след дълго на „празното място” издигнали Сточна гара, която също неотдавна бе унищожена, за да се разчисти място за нов мол. За щастие, Люсиен Шевалаз не успява да види с очите си как трудът му бива заличен с лека ръка. Почива на 22-ри октомври 1921 г. и е погребан с почести в католическите гробища в Пловдив като почетен гражданин на града.
5. Дом на благотворителността и народното здраве „Димитър Петров Кудоглу“
Вероятно мнозина от младите пловдивчани не знаят, че на мястото на Централната поща на площад „Централен“ някога се издигала прекрасна сграда, свързана пряко със съдбата на мнозина от гражданите на вековния град.
До 1891 г. мястото на днешния площад било равно поле. Година по-късно от община Пловдив приютили преместилата се от София драматична трупа „Сълза и смях“ и ѝ вдигнали дървен театър. За нещастие на 20-ти февруари 1896 г. при пожар театърът изгорял до основи, а след 27 години на негово място бил построен хотел „Цар Симеон“. Той щял да продължил да си съществува години наред, ако не бил богатият търговец на тютюн Димитър Кудоглу, който решил друго.
След смъртта на любимата му съпруга, Димитър решил да вдигне в Пловдив здравно заведение, в което страдащите хора от най-опасните и заразни болести „да намират изцерение и облекчение“ за вечни времена. Така в края на 1926 г. Димитър купил сградата на хотела и я превърнал в лечебница срещу крупната сума от 8.5 млн. тогавашни български лева. Така се появил Домът на благотворителността и народното здраве „Димитър Петров Кудоглу“ – първото социално здравно заведение в България, което по своята структура и начин на обслужване било тип диспансер (специализирано лечебно-профилактично медицинско учреждение).
Димитър Кудоглу умира през март 1940 г., а след четири години дейността и собствеността на Дома на благотворителността и народното здраве била одържавена. През годините хиляди болни намерили лечение и надежда в „Димитър Петров Кудоглу“. През 1970 г., обаче, градският съвет започнал да планира да разруши красивата постройка за сметка на разширяването на площада и централната поща. Тогавашнит кмет на Пловдив Диран Парикян се съпротивлявал на тези планове, но въпреки позицията му, и въпреки че домът бил паметник на културата, Министерството на икономиката и строителството се намесило и след три години сградата окончателно била разрушена. Така вековният град се простил с още една от своите перли завинаги…
