„Всичко, навсякъде, наведнъж“ (Everything Everywhere All at Once) представлява пътуване в алтернативни съществувания и мултивселенски реалности.
Филмът е замислен от сценаристите и режисьорите Даниел Куан и Даниел Шайнърт – Даниелс – които през 2016 г. създадоха комедията Swiss Army Man („Швейцарският военен“).
„Всичко, навсякъде, наведнъж“ беше разпространен в САЩ и почти навсякъде другаде из Европа като кризисна акция, защото хем бе неистово хиперактивен и самолюбуващ се, хем бе странно трудоемък, скучен и не ни позволи нито за секунда да повярваме в който и да е от неговите герои.
Мишел Йео играе Евелин – американка от китайски произход, която е съсобственик на мърлява пералня заедно със съпруга си Уеймонд (Ки Хи Куан); Евелин е недоволна от живота си и е в напрегнати отношения с дъщеря си Джой (Стефани Хсу), като използва крехкия и старомоден дядо на Джой – Гонг Гонг (Джеймс Хонг), който живее с тях, като извинение да не приеме гей идентичността на Джой.
Евелин изпада в криза, когато се сблъсква с ядосаната данъчна служителка Дейрдри Бобейдра (Джейми Лий Къртис), която проверява техния бизнес и е бясна заради опитите на Евелин да изиска данъчни облекчения за купуване на машина за караоке за парти вечерите в пералнята, на които Евелин също предлага и храна.
В сърцето си горката Евелин смята, че е можела да стане певица, готвач или филмова звезда в друг живот и този проблем с данъчните власти предизвиква лудо пътуване в произволен брой различни вселени.
Във филма има някои хубави гегове и весели щрихи в стил Кубрик и една наистина шокираща сцена, когато Евелин засрамва дъщеря си – автентично разстройващ момент на семейна дисфункция, който сякаш идва от друг филм и от паралелна вселена.
Но тази луда поредица от събития без последствия, съвкупност от дейности, които се отменят от превключване към друг паралелен свят, означава, че всъщност нищо не е заложено на карта и филмът се превръща в някаква безформена маса.
В крайна сметка, въпреки номинацията си, филмът не може да мине, без да бъде сериозно разкритикуван… И повечето кинокритици си признават – искаше ни се да го харесваме повече.