На екраните е „Последният рейс” на норвежката режисьорка Анна Гуто.
Този неоноар – Paradise Highway – е с Жулиет Бинош и Морган Фрийман в главните роли. Въпреки че криминалната линия не се отличава с оригиналност, филмът е много завладяващ.
Сюжетната линия се набелязва още пред първите ако не пет, то десет минути от филма. Педофилска мафия прекарва отвлечени деца от САЩ в Канада, като преди това ги държи известно време в клетки в някакво гадно мазе. Заради спасението на брат си Денис (Франк Грило), рискуващ в случай на отказ от нейна страна да излезе от федералния затвор с краката напред, в операциите се замесва тираджийката Сали (Бинош).
Но след като разбира в какво са я забъркали, Сали мобилизира своя отдавна изпаднал в летаргичен сън майчински инстинкт и заради спасяването на момичето Лейла (Хала Финли) отправя предизвикателство не само на мафията, но и на полицията: Лейла се е изхитрила да остави след себе си трупа на канадски извратеняк с благообразната външност на Дядо Коледа.
Разбрал за какво става дума, зрителят не може да не изпита желание да се прозее и да се откаже да гледа филма. Колкото и сами по себе си да са ужасни темите за педофилията, инцеста, детските травми и домашното насилие, те са толкова банализирани и повтаряни до втръсване от съвременното кино, че е време да се заговори за спекулация с трагедиите в промишлен мащаб.
Толкова са на пръв поглед типизирани и толкова са познати главните герои. Сали е мъжкарана, „наш човек”.
И с тежкия крик да се справи, и да пийне порядъчно, ако, разбира се, не ѝ сложат тайно някаква гадост в уискито, няма проблем. Рязаната сачмалийка на баща ѝ и бейзболната бухалка винаги са ѝ под ръка. Неин дом отдавна е станала кабината на камиона. Какъв е бил предишният ѝ живот едва ли тя самата помни. А за бъдещето едва ли се замисля – един непрекъснат път заникъде.
Вървящият по следите на Сали и Лейла детектив Джерик, великолепно изигран от осемдесет и пет годишния Морган Фрийман, също е, общо взето, познатият от много книги и филми тип на мъдър и разочарован полеви ловец на злодеи от старата школа. Кремавата му шапка и зелената му риза са удобни и приятни и са предизвикателство към лъскавата елегантност на младия му партньор от ФБР.
В тържеството на добродетелта и триумфа на закона той, отдавна разочарован от правоохранителната система, категорично не вярва. Единственото, което може, е да минимизира щетите в едно отделно взето криминално разследване. Нещо като африкански брат на героите на Клинт Истууд.
Изобщо, виждали сме ние такива ченгета на американския екран, и неведнъж. Може дори да познаем къде и каква улика ще открие Джерик. Точно така предварително ти е ясно, че Сали не трябва да спира на този огромен паркинг, смятайки, че самият му размер е гаранция за безопасност. Той е убеден, че дори сутеньорите, които докарват на тираджиите момичета, не познават всичките му скрити кътчета.
Но защо все пак „Последният рейс” увлича и не те пуска до края?
Вероятно заради привлекателния образ на Лейла. Като жертва на педофили тя, според логиката на жанра, би трябвало да е обект, а не субект на действието, не да спасява, а да се спасява. Но тя ще крещи, ще се гърчи и ще страда съвсем-съвсем малко, само в началото на филма. А след това ще поеме лъвската част от действието.
И ще демонстрира точна стрелба със сачмалийката от има-няма петнадесет метра. И ще използва по предназначение бейзболната бухалка в критичен момент.
И дори ще ръководи Сали, упоена до смърт, на кормилото на камиона. Неволно в този епизод в паметта изниква момчето от култовия филм на Теодор Вулфович и Никита Курихин по разказа на Джеймс Олдридж „Последният дюйм” (1957). Нали помните: момчето, което влачеше изпохапания си от акули баща – летец – и което след това пилотираше под бащиното ръководство.
Има във филма още един – този път колективен – неотразим герой. Това е – бандата, семейството, мафията, наричайте я както щете, на тираджийките – именно на тираджийките, а не на тираджиите, която се притичва на помощ на Сали в най-съдбовните обстоятелства на финала. Учудващото е, че това, съдейки по всичко, не е сценарна врътка, а отражение на американската действителност. И означава, че по магистралите се носят не по-малко корави и безприютни, солидарни помежду си и рискови беснотии, отколкото колегите им от мъжки пол.
И разбира се, тъкмо красотата на техния свят, показана във филма, не ти дава да се откъснеш от действието. Красотата на неспокойните шосета и нощувките, където се случат. Красотата на светещите в нощта като коледни елхи фарове и небезопасните крайпътни барове.
Красотата на най-гигантския паркинг и нощният балет на обитаващите го безпътни жени. Нито един човек не би искал, разбира се, да живее в тази красота, но да ѝ се полюбува на екрана – защо не.
