Филмът „Диада“ на Яна Титова е най-гледаният през уикенда.
Това е едно от първите гръмки заглавия, с които се среща евентуалният зрител, когато се опита да се запознае малко повече с една от опциите си за семейно неделно кино. Ти да видиш, та явно неслучайно този филм е доста високо оценен.
Търсейки отзиви, единствените, на които човек може да се натъкне, са само позитивните – най-вече на сайта на самата продукция. Научава и че журито на варненския фестивал за български игрален филм „Златна роза“ му е присъдило няколко награди – едната от които за режисура. Освен това си дели и голямата награда – за пълнометражен игрален филм – заедно с „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев.
В мотивите си от журито са посочили, че отличието е за смелостта на филма да гледа действителността право в очите, да назовава нещата с истинските им имена… тук спирам, защото започва да ми прилича на документалистика, а все пак наградата е за игрален филм, а не за журналистика.
И къде се крие истината де факто? Може би написалите отзивите са прави? Или може би, както често се случва, истината е просто някъде по средата? Но, за да намериш истината, трябва да се хвърлиш смело към дъното и като го удариш, да копаеш още малко надолу. Накратко – не гадаеш, а купуваш билет и гледаш.
Истината е, че този филм е нагледен пример за качеството на българското кино през последните години. Авторът иска да каже нещо, ама нищо не казва. Иска да покаже нещо, ама показва там нещо, колкото да има.
Много е трудно да се даде жанрово определение на филма, тъй като до първата половина той изглежда като психологическа драма за трудностите в тинейджърския живот в България, дори представяйки най-стряскащия възможен пример. Тъкмо зрителят да се нагоди към обстановката и изведнъж му се налага смело да премине към измеренията на измислицата – животът на ученичката, изпълнен със сложнотии, се превръща в екзистенциална драма, пълна с простотии.
И какво аджеба е искал да каже авторът? След като през целия филм зрителят не може да реши дали просто трябва да следва повърхностната линейна история или да се опитва да вникне в някакъв по-дълбок смисъл, който е заложен в действията и мислите на главната героиня, филмът завършва със сцена, която предполага зрителят да се сблъска челно с демоните в нейния вътрешен свят. Сцена, достойна за филм на Нолан или Финчър. Само че режисьорът е Яна Титова. И ако изпълнението на Маргарита Стойкова е горе-долу на ниво, то идеята зад него е умопомрачително лоша.
В заключение, проблемът на продукцията не е толкова в режисьорските похвати, в актьорската игра или в операторското заснемане. Проблемът е в сценария – смесва n на брой проблеми, като само ги маркира, но в най-гротескния им вид. Не предлага развитие на характери, като предварително се застрахова – действието се развива в рамките на 18 часа от живота на героите.
Филмът определено заслужава позлатена награда, но не и розата, въпреки че със сегашната конкурентоспособност на българската филмография може би “Диада” е достоен неин носител. Но ако трябваше да му връча приз, за мен по-подходящ би бил “Златен скункс”.
Николай Георгиев
