Десетият първи

Той може би щеше да претендира да бъде смятан за най-великия от всички шампиони, ако не беше най-важният мач в историята на тази игра – онзи, в който, защитавайки званието си, през 1972 година Спаски загуби от американския гений Боби Фишер изглежда само заради това, че беше поставил отдадеността си на великата игра по-високо от записаното в регламента.

След като новината за кончината му стана известна, социалните мрежи се изпълниха с безброй публикации, написани от знаменити гросмайстори. Оказа се, че целият шахматен свят го е обожавал.

В интерес на истината Борис Спаски през 2010 година беше получил инсулт, а напоследък се чувстваше много зле.

Но спомените за него бяха от силните му години. Гари Каспаров, 13-ят световен шамион, си спомняше вечното бунтарство на Спаски, който някак си не се вписваше в шаблона на своята епоха: маниерите му бяха като на представителен аристократ, родния си и обожаван Ленинград наричаше Петроград , откровено недолюбваше съветската система, а сред близките си приятели беше смятан едва ли не за монархист, вечно ходещ по острието на бръснача.

Други, като изтъкнатата шахматистка Юдит Полгар, го помнеше с феноменалния му интелект.
А американският гросмайстор Левон Аронян беше запомнил завинаги чувството му за хумор и един отдавнашен разговор с него: „Не се опитвай да станеш световен шампион, повечето от нас са станали такива случайно”, казал му тогава наставникът.

Впрочем ролята на случайността и на обстоятелствата във възхода на Спаски, естествено, не беше кой знае колко значителна. Влюбил се в шахмата още през гладното си и трудно детство, веднага след края на Великата Отечествена война той отбелязал толкова стремителен напредък, колкото никой друг.

Като млад, следвайки във филологическия факултет на Ленинградския университет, вече на равна нога се сражавал с фронтмените на съветския, а значи и на световния шахмат, надигравал Василий Смислов.

Гросмайстор станал на 18 години – дотогава никой не бил получавал това звание толкова млад. Още тогава виждали невероятния му талант, достоен за най-големи успехи, и недоумявали каква е причината за кризата, която вундеркиндът преживял на границата на 1950-е и 1960-е години: сривове, загуби в ключови партии.

Всъщност това в известен смисъл му било от полза – най-малкото с това, че го накарало да си смени треньора. Ранният Борис Спаски, когото обучавал непознаващият страх на дъската Александър Толуш, бил рисков комбинатор, но рискът в двубоите с опитните познавачи на теорията нерядко му излизал през носа. Зрелият Спаски, избрал за наставник мъдрия Игор Бондаревски, и така се превърнал в уникален шахматист, „неповторим”, както го нарича Каспаров в книгата си „Моите велики предшественици”.

В съветския шахмат всяка от основните фигури, всеки световен шампион имал свой разпознаваем стил, свой почерк.

Михаил Ботвиник – несравним познавач на дебютите, който дори със съвсем незначително предимство удушава противника си като боа.

Василий Смислов – шахматен художник импресионист, майстор на леката, въздушна, изключително хармонична игра.

Михаил Тал – хусар, хитрец, блъфиращ и жертващ фигури наляво и надясно, подвеждайки противниците си

Тигран Петросян – цар на защитата, недопускащ грешки

Но Борис Спаски нямаше никакъв почерк.Той беше универсал, шахматен хамелеон, който умееше абсолютно всичко – да души като Ботвиник, да рисува по дъската картини като Смислов, мощно да атакува като Тал и да се отбранява като Петросян. Любопитен детайл: той се оказа почти първият гросмайстор, който нямаше приоритетен начален ход сред двата основни: и с e4, и с d4 той се озоваваше в зона на комфорт.

Трансформирал се в „универсален войник”, Борис Спаски завоювал златото в шампионата на страната през 1966 година. Елиминирал Тал и за първи път взел участие в мач за титлата крал на шахмата. Отстъпил на Петросян вероятно поради липсата на специфичен опит в такива двубои, изразяваща се в неувереност и скованост на дъската.

Но в следващия шампионатски цикъл Борис Спаски вече бил съвсем друг. В него той громял шахматните фронтмени – Ефим Гелер, Бент Ларсен, Виктор Корчной, а увенчал кампанията в Москва с убедителен реванш срещу Петросян, побеждавайки го с 12,5:10,5. Този път в шок бил Железният Тигран – и от необикновения дебютен репертоар на противника (например защитата на Тараш по това време не се котирала високо на елитно равнище), и от това, че в изкуството да защитава сложни позиции Спаски надминал играча, когото смятали за ненадминат.

Борис Спаски три години не давал никакви основания и за най-малки забележки по повод статуса му. Той бил същински крал. Получавал шахматни „Оскари”. Подарявал на света партии –шедьоври. Бил водач на националния отбор на СССР на Световната шахматна олимпиада и в знаменития мач срещу сборния отбор на „останалия свят”, съставен от най-добрите задгранични шахматисти, през 1970 година в Белград, веднъж се справил с маестро Ларсен за 17 хода.

Той би могъл да влезе в летописа на шахмата не просто като десетия шампион на света, а като шампион на изключително, на свръхвисоко равнище, ако не беше защитата на титлата.

Онзи мач в Рейкявик през 1972 година, в който противник на Спаски е американският гений Боби Фишер, три пъти вече побеждаван от съветския гений, а той без нито една победа срещу него, и нескриващ, че изпитва към него специално чувство – безкрайно уважение, граничещо със смущение пред божествения дар на съперника.

На този двубой му било съдено да влезе в историята на шаха не като отделна страница, а като отделна голяма глава, като странен епизод от Студената война – прекалено красиво, не по-зле от космическата надпревара,– като елемент от сюжета за незнаещата пространства и измерения схватка между СССР и САЩ, като просто нямащ аналог в смисъла на дълбочината на спортната драма.

През 2015 година Борис Спаски бил поканен на премиерата на посветения на мача филм „Жертвайки пешката” – строго казано, страшно увлекателен, с Лив Шрайбър, прекрасно влязъл в ролята на съветския шампион, но той, след като го гледал, останал недоволен. Не от филма като цяло, не от фактическите неточности – в това отношение всичко било наред,– а от това, което той смятал, че е главното. Според него филмът не успял да разкрие същността на двубоя, неговата най-важна интрига и неговата най-важна тайна. Дори не се били опитали да я разкрият и обяснят.

Нямало нужда от разшифроване, и така било ясно какво има предвид – демаршовете на Боби Фишер, който проигнорирал церемонията по откриването, а после, след като изгубил първата партия, като си навлякъл служебна загуба, не дошъл за втората, като отправил към Международната федерация по шахмат ред нелепи искания – например играта да бъде преместена от сцената пред зрителната зала в скрита от странични погледи стаичка, и това, че Борис Спаски се съгласил с тях и това позволило двубоят да продължи. А той можел лесно да откаже, имал пълното право.

И съветските началници настойчиво го убеждавали да излезе със свой ултиматум, защото правдата била на страната на шампиона. Той би си запазил титлата. Но от страна на Борис Спаски не се чул никакъв ултиматум.

Затова пък се чули аплодисментите по адрес на Боби Фишер след победата на американеца в шестата партия, равносилни на признание, че преломът, осигурен – в това никой не се съмнявал – на първо място от психологическия номер на претендента, извадил шампиона от ритъм, вече се е състоял, че шахматният трон всеки момент ще стане притежание на нов стопанин.

Но да съпреживяваме тази мъчителна борба, в която отдадеността на Спаски на играта, на идеалите ѝ, на красотата ѝ, победила жаждата за слава и награди, би означавало непоправимо да се измести акцентът – от ползващия се с безумна популярност герой към онзи, който трябваше да му служи за фон.

В живота, съдейки по всичко, Спаски все пак бил обезсърчен от загубата от Боби Фишер, ако и да говорел, че е изпитал „облекчение”, избавяйки се от тежкото шампионско бреме с цялата съпътстваща го отговорност.

Последвали добри, но не грандиозни прояви на дъската, женитба с внучката на белогвардейски генерал с органичната, като имаме предвид възгледите му, емиграция във Франция, демонстративен отказ да подпише след другите гросмайстори писмо, проклинащо другия, много по-нагъл шахматен беглец Виктор Корчной, разочарование от новата родина и новите близки и завръщането му на преклонна възраст, през 2012 година, в Русия.

Борис Спаски поддържа приятелски отношения с Боби Фишер. До голяма степен заради него, а не заради значителния награден фонд, те изиграват повторен мач в Югославия, на която е наложено ембарго.

Ако единадесетият световен шампион, починал преди 17 години, сега беше жив, той сигурно би си спомнил нещо трогателно за десетия шампион.

Например как по време на поредния телефонен разговор са обсъждали кой първи ход все пак е по-добър – e4 или d4. Със сигурност е имало какво да си кажат – едва ли шахматните феномени, в чиито биографии щастието е неразривно свързано с болката, не са имали много общи теми за разговор.