Матийо Ганьо – балетист – звезда – с изключителна култура, с безупречна репутация и авторитет, звездата с една от най-продължителните кариери в историята на Парижката опера, кумир на балетоманите от Москва до Токио, вчера (1 март) се сбогува със сцената, като последното му изпълнение бе в балета „Онегин” на Джон Кренко по музика на Пьотр Чайковски.
По този повод „Коммерсантъ“ публикува интервю с Ганьо, тъй като едни от най-големите му почитатели са привърженици на руската балетна школа.
Да завършите кариерата си с „Онегин” Ваш избор ли беше или предложение на художествения ръководител на Парижката опера?
– Мой, „Онегин” го нямаше в програмата. Сезонът в Операта се планира почти три години предварително, затова започнахме да планираме моето пенсиониране още с Орели Дюпон (художествен ръководител на балета през 2016–2022 г.г. – бел. ред.). И когато тя ми показа списъка с балети , в него нямаше нищо подходящо за мен освен „Майерлинг” на Кенет Макмилън, но това е откриването на сезона.
Тогава тя ме попита с кой балет бих искал да завърша кариерата си, аз веднага назовах „Онегин” на Джон Кренко. И сега съм много съм благодарен на Орели, че откликна на желанието ми.
Чувствате ли се донякъде като един Онегин в кариерата си – галеник на балетната съдба?
– В известна степен – да. Наистина много ми провървя в самото начало, стартът ми беше лек и стремителен, но монетата винаги има две страни. В Париж системата на работа е по-различна от тази в Русия. Ние нямаме наставник, който може навреме да ни подскаже и да ни насочи. Да каже: тази партия сега е важна за тебе, а тази – не, не си струва да се хабиш…
И такъв човек понякога ми липсваше. Като връщам лентата назад, понякога си мисля в условно наклонение как нещо би могло да стане по-различно в определени моменти, ако имах такъв водач. Но това също е моя идеализация. Кой знае дали щях да се вслушвам в напътствията му. Но като цяло аз, разбира се, няма от какво да се оплаквам. На мене много ми провървя, аз съм щастлив да работя в този Дом (така наричат Операта работещите в нея артисти – бел. ред.), гордея се, че съм част от нея и съм благодарен за всичко.
Вашите родители също са балетисти. Майка Ви Доминик Халфуни1 в миналото е била звезда в Операта, баща Ви Дени Ганьо е танцувал при Ролан Петѝ, по-малката Ви сестра Марин е прима балерина в трупата. Беше ли Ви предначертана балетната кариера или все пак е имало и други варианти?
Ние живеехме в Марсилия, по онова време за момче да се занимава с класически балет не беше много обичайно. А трябваше и да имаш сила на волята и решителност да отстояваш желанието си пред приятелите си въпреки подигравките и хапливите забележки.
Възхищавах се от приятелите си, които не се отказваха от избора си и го отстояваха докрай. И работата е не толкова в смелостта, колкото в самата мисъл, в приемането на това странно за другите желание да станеш артист. Но за мене това беше напълно естествено. Целият театрален свят, задкулисието му, пътуванията – това беше моят живот от раждането ми.
Не зная дали щях да мога да стана артист, ако бях от друго семейство, което не се беше посветило на балета.
Родителите Ви разубеждаваха ли Ви?
Не са ме разубеждавали, но и никога не са настоявали. Особено мама, защото те рано се бяха разделили с баща ми. Мисля, че тя искаше да станем музиканти, но аз не желах да се занимавам с музика, въпреки че, естествено, за артиста такъв опит е огромен плюс. За нея беше важно ние ясно да съзнаваме, че балетната кариера е кратка и да бъдеш щастлив, успешен, възнаграден в нея е много трудно, че трябва да ти провърви, че шансовете да преуспееш са малки, че винаги трябва да имаш план Б.
И какъв беше Вашият план Б?
Исках да стана етолог (специалист по поведението на животните – бел. ред.). В Марсилия имахме къща и растяхме сред животни – кучета, котки, дори овце и зайци имаше в един момент. Целият този свят на животните страшно ме увличаше. И дори вече като абитуриент в балетното училище продължавах да се обучавам дистанционно в програма с научна насоченост, за да има накъде да се пренасоча.
Това, че сте син на Доминик Халфуни, помагаше ли Ви или Ви пречеше? Как стоят нещата в Париж?
В Марсилия наистина можех да си задавам тези въпроси, защото мама беше солистка на трупата, преподаваше в училище. Но в Операта ситуацията е съвсем друга. Мама отдавна я беше напуснала. Подборът там е сериозен и много строг. Протекционизмът не върши работа.
Така че в Париж семейният багаж ме притесняваше по-малко, отколкото в Марсилия. Но аз много бързо разбрах, че светът на балета е малък и всичките ми професионални отношения, конфликти и други ситуации могат да се отразят на сестра ми, на семейството, че родителите ми веднага ще научат всичко. Никога не съм забравял това.
При назначаването Вие сте прескочили едно стъпало в балетната йерархия: едва получили чрез конкурс повишение до „сюжет” през януари 2004 година, което ви отваряло път към неголеми солови роли, през май, пропускайки статуса на „премиер-балетист”, сте получили „звезда”, а това е огромна отговорност, още повече на 20 години. Какви спомени пазите от онова време?
Бях назначен в „Дон Кихот” – съвсем неподходящ за мене спектакъл. Отначало репетирах Еспада, бях дубльор, и това вече ми се струваше съвсем невероятно. Бях напълно щастлив, но стана така, че Аниес Льотестю остана без партньор. Брижит Льофевр (художествен ръководител на Операта през 1995–2014 г.г. – бел. ред.) ме извика и ми нареди бързо да разуча партията на Базил. По-нататък всичко ми е като в мъгла.
Прекрасно помня усещането. Върнах се в клас, нищо не казах, а в главата ми се въртеше: „Защо аз? Какво ще стане? Ще се справя ли?”. Времето е много малко, опитът – още по-малък. Преди това бях танцувал само Курбски в „Иван Грозни”, при това само в един спектакъл. Мисля, че в този момент е изиграла роля роднинската връзка: когато през 2003 година Юрий Григорович е обновявал състава на балета си, той ме е избрал именно защото съм син на Доминик Халфуни, тъй като мама навремето е танцувала Анастасия. Този спектакъл ми даде силата и увереността, които така ми липсваха отначало.
А кога се появи увереността? Кога настъпи преломният момент?
Първата половин година беше невероятно трудно, всеки път излизах на сцената така, сякаш се извинявах. По това време още четях вестници, в тях имаше много резки критики по мой адрес. А звезди тогава назначаваха по-рядко. Преди мене звезда стана Жан-Гийом Барт, а разликата във възрастта ни е десет години, ако не и повече.
И разбира се, много артисти чакаха, надяваха се, и техните почитатели смятаха, че сега е техен ред. Всичко това оказваше натиск, бях се оказал в съвсем нов за мене свят. Освен това мои партньорки веднага станаха Аниес Льотестю, Клермари Оста – опитни балерини, по-възрастни от мене.
Те бяха добри и ме научиха на много неща, но все пак не са приятелки, не са съученички. Общувахме почти на „вие”. Изобщо отношенията в трупата по онова време бяха по-други, по-регламентирани. И да изпитваш стеснение пред партньорката, с която ти предстои да правиш адажио, не беше уместно.
Така че ми беше нужно време да се вживея в новото си положение. Нямаше някакъв определен, преломен момент. Всичко ставаше постепенно. После артистите от моето поколение започнаха да стават звезди – Доротея Жилбер, Людмила Паглиеро, Жозюа Офалт – вече стана по-комфортно.
Кои роли смятате за ключови в кариерата си?
На първо място „Калигула”, защото това е балет на Никола Льо Риш. Артистът, от когото винаги съм се възхищавал, ме избра за първия си спектакъл в Парижката опера дори въпреки това, че съм много далече от персонажа. Бях потресен. После – „Дамата с камелиите”, която стана за мене голямо артистично откритие и откровение.
С Джон Ноймайер се срещнах за първи път още в училище, танцувах балета му Yondering. Ако има трупа, в която бих искал да танцувам, това е неговата. И разбира се, „Копелия” на Пиер Лакот и също неговата „Силфида”. Записът на спектакъла с Орели Дюпон стана в някаква степен моя визитна картичка в света. Така че Джон Ноймайер и Пиер Лакот са двамата главни хореографи в кариерата ми.
Ами „Жизел”? Известен сте като прекрасния Алберт дори въпреки това, че престанахте да правите entrechat six.
Да, това е балетът, който съм танцувал най-много в кариерата си. Не е във възпитанието и образованието ми да променям хореографския текст, и разбира се, партията не се свежда до entrechat six, но след като получих травма, ми стана много трудно. Защо да танцувам Алберт, щом не мога да го правя както преди – питах се аз.
Изборът беше дали да продължа да рискувам здравето и кариерата си или да се опитам да се адаптирам. За щастие, останал е запис от Мариинския театър, изпълнявахме „Жизел” по повод 40-годишнината на Диана Вишньова, там има entrechat six.
От Вашето поколение Вие сте единствената звезда на Парижката опера, която толкова често е танцувала в Русия. Танцували сте с Диана Вишньова, Олеся Новикова. Какво ви е дал този опит?
Получи се и много хармоничен дует с Евгения Образцова в „Ромео и Жулиета”. Отношението към балета, подходът към професията в Русия е друг. Спектакълът, излизането на сцената е нещо възвишено, почти мистично. Артистите са направо божества. Представителите на балетния свят са обгърнати от ореол.
Изглеждаше сякаш всичко наоколо е пропито от тази страст и преклонение. Не изключвам, че съм попаднал под ефекта на очарованието и съм се намирал по силно впечатление, защото ми е предстояло да танцувам на велики сцени, за които мечтае всеки артист, но отношението към професията на балерините и балетистите в Русия и Япония е специално.
У нас в Париж подходът е по-рационален. Днес ние все повече време отделяме на личния си живот, всичко е пресметнато, премерено. Танцуваш „Спящата” или „Ромео”, излизаш от театъра – и няма никого. Сядаш в метрото и се прибираш вкъщи, макар че току-що си сътворил невероятен танцов спектакъл, какъвто не във всички страни може да бъде видян.
Според мене през последните няколко години Париж се прехласна по балета. Такава популярност Парижката опера и нейните артисти отдавна не са имали.
Така е, ситуацията наистина се променя. След „Майерлинг” пред входа за артистите дори поставяха бариери, толкова много хора се събираха. Зрителите ни подаряваха бонбони, това беше толкова приятно. Но това е буквално в последно време, по-рано нямаше такива неща.
Тогава на гости ми беше мама, и тя каза, че по нейно време са подарявали цветя и когато напуснала Операта, вкъщи ѝ станало празно и странно без цветята. Казва, че и на мене много ще ми липсва това.
След толкова дълга наситена кариера останали ли са Ви нереализирани професионални желания?
Винаги има за какво да се съжалява. Но аз съм изтанцувал всички балети и партии, за които съм мечтал. „Ромео”, „Манон”, „Дамата с камелиите”, „Онегин”, „Майерлинг”, който съвсем неотдавна влезе в репертоара на Операта. Виждал го бях само на запис – и ето ти реална възможност. И „Децата на рая” на Жозе Мартинез, разбира се, също е сред моите фаворити.
За целия балетен свят Вие сте въплъщение на френския артист–благородник, на френската школа и нейната елегантност. Как се отнасяте към това? И в кого виждате своя наследник?
Отношението ми е нееднозначно. От една страна, това изключително много ласкае. Трогнат съм от вниманието на хората и от възможността да въплъщавам някаква идея за френски артист от балета.
Но същевременно това ме ограничаваше. Когато исках да се освободя от класическите роли на принцове, чиито характери и дълбини вече са изучени от всички страни, и остава само техниката, която лично мене ме интересува по-малко, и това не е силната ми страна, хората не искаха да ме виждат в никакви други роли, и това понякога ме изваждаше от релсите.
Нямам наследник на сцената, и не мисля, че имам право да завещавам нещо на някого, но в общи линии може би най-много си приличаме с Жермен Луве, макар че като личности сме съвсем различни.
Младите идват ли при вас за съвети?
Имам специфичен ритъм на работа – не мога да правя две неща едновременно. Да репетирам за спектакъл и да подготвям някого за конкурс ми е напълно невъзможно. Разбира се, търсили са ме, но донякъде е моя вината, че не съм могъл да им отделя време.
Да им подскажа нещо конкретно, да ги насоча – да, с удоволствие, но за продължителна работа не съм готов. Може би в бъдеще време.
Да поговорим за бъдещето. С какво планирате да се занимавате? И защо, впрочем, напускате една година преди официалното пенсиониране, което в Операта става на 42-годишна възраст?
Исках да отида да уча. Балерините и балетистите имаме такова право и такава възможност – да отидем да учим през последната година преди пенсионирането ни.
И какво ще учите?
Ще изкарам курс за водач на туристи, за екскурзовод.
(Водачът е подготвен специалист в областта на изкуството, архитектурата, историята и т.н., който на място запознава туристите с историята и особеностите на отделните обекти (художествени галерии, музеи, църкви и др.), а екскурзоводът се придвижва заедно с групата, отговаря за настаняването и прехраната, също така запознава туристите в по-общ план с историята и особеностите на обектите по маршрута – бел. преводача.)
Вярно, засега не зная в коя област. Обичам историята и историята на изкуството, на тях в програмата на курса им е отделено много време. Цял живот съм бил свързан с театъра, с неговото разписание, с Париж, а тази професия ще ми позволи да бъда свободен и сам да си планирам времето.
Отначало си казвах – никакъв балет повече. А сега мисля, че би било обидно при всичките ми знания и опит да не ги използвам в новата си професия, така че съм отворен за всякакви възможности.
Повече от 20 години в трупата плюс годините в училището, плюс театъра в разказите на родителите Ви, които също са танцували в Парижката опера. Трупата променяше ли се пред очите ви?
– Обществото се трансформира – и заедно с него и трупата. Социалните промени дадоха тласък на вътрешни промени. Засега страницата не е обърната, засега още не са взети решения, и не е известно какви ще бъдат те и какви последствия ще имат за Операта. Това е интересно, но има един деликатен момент.
Не говоря за себе си, защото при мене нещата се оформиха рано, бързо и сполучливо, но за някои артисти от моето поколение, свикнали да има система, ред, този водовъртеж, който заля трупата, стана нелеко изпитание. А и аз в някои моменти, признавам си, се чувствам вече съвсем изостанал и остарял.
Разбира се, и аз имам страница в социалните мрежи, но всичко това ме плаши. Не мога да публикувам дори датите на спектаклите си, а това е елементарно. Понякога публикувам снимки, но там има и „сторита“. Докато се наканя, влакът вече е заминал. Всеки ден не мога да се занимавам с това, а после всичко изчезва, и в крайна сметка всичко ме подминава.
Това е един от примерите. През цялата си кариера бях защитен от всичко това. По мое време това го нямаше. Виждате ли, вече говоря в минало време, макар че това все още е моята епоха. Ние никога не сме смятали, че броят на последователите ти също е част от известността и репутацията.
За мене главният показател винаги е било изключително качеството на изпълнението ми на сцената, това, което ще види публиката, и то за мене има по-висока цена от публикуването на мои снимки от спектакли в социалните мрежи, или от това какви партньорства и контракти могат да произлязат от него.
Това не е трудно, разбирам го, но ми е вече твърде късно да се включвам в тази надпревара. И съм щастлив да си тръгна, защото това не е за мене.
