На 76-годишна възраст в Любляна почина Франк Уве Лайзипен – Улай. Той бе германски визуален артист, дългогодишен партньор на известната с провокативните си пърформанси художничка Марина Абрамович.
Всъщност, двамата с нея, дават нов смисъл на понятието „пърформанс“ и по този начин обогатяват съвременното изкуство.
Сред по-известните им пърформанси са ситуациите, в които държат опънат лък със стрела срещу сърцата си; стоят един срещу друг, с прилепнали плътно устни – единият вдишва, а другият издишва и обратно, докато не припадат в безсъзнание; тръгват заедно по едно и също време от двата края на Великата китайска стена, като целта им е да се срещнат някъде по средата.
Улай се запознава с Марина през 1975 г., като година по-късно решават да работят заедно. Това не е лесно, защото по онова време Марина вече се е наложила в артистичните общности, а той е неособено известен фотограф. Но с амбиция и любов започват съвместната си работа, наречена „творба – връзка”.
В продължение на пет години живеят в черен камион, купен втора ръка при разпродажба от френската полиция. Не плащат наем, а адресът им за кореспонденция е галерията De Appel в Амстердам. Когато ги поканят някъде из Европа – например в Болоня или в Кьолн – те пътуват дълго, защото черният камион не вдига повече от 90 км/час. Тези обстоятелства ги провокират да напиша манифеста „Живеенето като изкуство“, в който един от основните принципи е да са непрекъснато в движение, да нямат постоянно местожителство, да отиват на място при публиката си и да създават личен контакт с хората, присъстващи на пърформансите. Имат и негласно споразумение, когато при изпълнение със самонараняване някой от двамата изпита болка, на секундата да спрат. Целта на пърформансите им никога не е била болката, макар и да се е случвало зрителите им да припадат в резултат на видяното.
На Марина и Улай им е интересно чисто социологически да намерят отговор на въпроса – защо, макар и онова, което зрителите наблюдават, невинаги да е приятно, те не се опитват да спрат акцията или да напуснат залата. Отговорът, който двамата творци намират за себе си, е, че връзката „публика – артист“ е нещо необичайно, различно от случващото се в живота.
Двамата представят известен техен пърформанс със заглавие „Рязване” в Грац през 1978 година. Улай е гол, привързан с гумен ластик за стената, но въпреки това има възможност да стигне до намиращата се на 5 метра от него Марина Абрамович. Тя, по време на целия пърформанс, стои неподвижна и пасивна. Публиката, естествено, симпатизира повече на Улай. В един момент един от зрителите – специално нает от Марина и Улай човек – шампион по карате – изскача и нанася каратистки удар по Абрамович. След „крушето“, тя е запратена на 3-4 метра от мястото си, а мъжът напуска залата. Пърформансът продължава, но публиката вече е с друга нагласа. Желанието на двамата артисти е да помогнат на зрителите да се справят със страховете в отношенията между мъжа и жената.
Но и в живота на Марина и Улай настъпва криза – те се разделят, като и двамата признават, че за тях това е „малка смърт“. След нея Улай се възстановява с „перформативната фотография”. Това са портрети в реален размер, за които Улай се вдъхновява от есето „Онтология на фотографския образ” на филмовия критик Андре Базен – представител на френската нова вълна.
Любопитното е, че за да може да „извади“ за 90 секунди една цветна фотография с размери – 2.40 метра х 1.20 метра, Улай работи в студио (в Бостън) с гигантска полароидна камера, в която му помагат двама мъже, облечени целите в черно.
През 2017 г. Улай бе в България, където бе представена фотографската му изложба „Аз, другият”. Темата за идентификацията присъства в работите му още в началото на 70-е години, преди да се запознае с Марина Абрамович.
По онова време му е омръзнало да снима портрети на градове (такава му е работата в Polaroid International в Амстердам, за които срещу 10 000 гулдена или около 5000 евро снима Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк), и насочва обектива към себе си. Задава си въпроса „кой съм аз“, след като все още преживява травмата – на 15 години остава пълен сирак и не знае нищо за предците си. Признава, че търси отговори на въпросите, които го вълнуват в поезията и при Артюр Рембо попада на знаменитата фраза „Защото аз е един друг”. Така у него се появява желанието, колкото се може по-силно да се ангажира с така наречените „маргинализирани” групи в родната му Германия. И първото нещо, което прави, когато се срещне с бездомник или психично болен, е да го снима и да му подари фотографията. Така той си намира нови познати, а когато спечелва и доверието им, изпълва с повече топлина и смисъл живота си.
