Днес се прощаваме с известния композитор Михаил Големинов, който почина на 26 февруари на 65-годишна възраст.
Той е син на прочутия композитор Марин Големинов, възпитал поколения български музиканти и автор на 4 опери, сред които прочутите „Ивайло“, „Златната птица“, Зографът Захарий“, както и на 2 танцови драми, сред които класическата “Нестинарка”.
От своя страна Михаил Големинов има над 60 произведения, сред които Струнен квартет 1, за който получава високи отличия на авторитетни форуми за съвременна музика като „Карл Мария фон Вебер“ в Дрезден, Концерт за тромпет и оркестър и Концерт за пиано и оркестър, за които е отличен с две престижни германски награди „Хамбахер“.
Произведенията му са изпълнявани на форуми за съвременна музика в Австрия, България, Русия, Франция, Италия, Германия, Япония, Полша, Словакия, Чехия, Америка. Той композира специално по поръчка на Wiener Konzert Haus, Quebec New Music Society, MELO-x Saxophone Quartet и други водещи формациии и ансамбли.
Основите на композиторското изкуство Михаил Големинов научава от Димитър Тъпков и Константин Илиев, при които учи в Държавната музикална консерватория в София.
В същото висше учебно заведение учи дирижиране при Константин Илиев. По-късно (през 1985 г.) продължава музикалното си образование в Австрия и Нидерландия. Учи композиция при големи имена като Роман Хаубенщок-Рамати, Тон де Льов и Александър Балтин; дирижиране – при Карл Остерайхер, и пиано – при Харалд Осбергер. Изучава и електроакустична музика при Дитер Кауфман в Института за електроакустична музика във Виена.
В периода от 1992 г. до 1998 г. създава музика за различни театрални постановки в Австрия, като проектите му включват дори така наречената интуитивна и компютърна музика.
Участник е в различни концерти в като пианист, композитор и диригент. Произведенията му обхващат широк спектър от стилове и жанрове – от камерни и оркестрови пиеси до компютърна музика, видеокомпозиции и музикални графики.
Ето няколко любопитни негови наблюдения за музиката и композирането, направени през 2016 г. във вестник „Култура“:
За изпълняването на чужда музика
„Единствената причина да изпълнявам чужда музика, е, че все повече неща ми харесват. Когато бях млад композитор, си мислех, че ще пиша пиеси, защото не ми харесва това, което пишат другите. Сега все повече неща ми харесват и ги изпълнявам с удоволствие.
Дори и странни. Например, „Етюди за южното небе” от Джон Кейдж – цикъл, основан на невъзможността да се изсвири така, както е написан. Конгломерати от ноти, от тонове, които, ако ги приемеш за чиста монета, както един класически музикант би ги приел, просто ще зарежеш пиесата и никога няма да я изсвириш.“
За използването на компютър при композирането
„Компютърът не е нещо повече от класическите инструменти. Клавишните инструменти са били същата техническа иновация, както сега е компютърът. Т.е. устройство, което произвежда звук чрез прилагане на определени умения.“
„Електрониката е просто една област, която в известен смисъл служи за разширяване възможностите на инструмента, но аз смятам, че в историческото развитие на музикалните инструменти е имало много ситуации, в които са изнамирани нови възможности и към съществуващите в момента инструменти са добавяни нови неща.“
За заглавията на творбите му:
„При мен заглавията идват интуитивно, след като всичко приключи. Не се замислям много, допускам, че много често не са точни и вероятно нямат нищо общо с пиесата.
В основата на „Силиконовия концерт” е една компютърна програма, написана от мен. Тя задава на солиста импровизационни идеи във форма на нотен текст. В програмата са вложени компютърни и импровизационни алгоритми, които тогава са ме занимавали.
Пианистът свири като на прима виста, но не знае какво ще се получи. Това е също толкова импровизация, колкото и всички други“.
