По Apple TV+ тръгва „Жената в езерото“, вълнуващ нео ноар от живота на 1960-тe.
В него Натали Портман играе ролята на еврейка – домакиня, успяла да се откъсне от средата си и да стане разследваща журналистка.
В навечерието на Деня на благодарността през 1966 година семейният живот на Мади Шварц (Натали Портман) от Балтимор се разпада. Мади губи половин ден, за да купи кашерни гърди, но ги носи толкова несръчно, че кърваво петно от месото остава на светлото ѝ палто. Страшна тревога я терзае: по телевизията са казали, че е изчезнала 12-годишната Теси Дърст – повече от денонощие никой не я е виждал. Навремето между Мади и бащата на момичето имало ученическа любов, и тя изпитва силно желание да вземе участие в издирването, още повече че решаващо е първото денонощие.
Но погълналата вниманието ѝ мисъл за изчезналото дете предизвиква семеен скандал: мъжът ѝ Милтън (Брет Гелман) запокитва старателно приготвената храна в кофата за боклук.
Какво пък, сам си го е търсил! 20 години Мади обслужвала неговите и на сина им нужди и в един момент разбрала, че е способна на повече – все пак е била редактор на училищния вестник. Мади напуска Милтън и се настанява в скапана малка квартирка в населен с чернокожи квартал.
Тя е упорита жена: и кървавото петно от палтото ще изпере, и тялото на нещастното дете в гората ще намери. А след това ще започне работа в отдела за разследвания на местния вестник – следващото ѝ дело ще бъде чернокожата Клео Джонсъс (Моузес Инграм), която някой удавил в езерото.
От самото начало на непокорните си действия Мади, разкъсваща веригите на семейното робство, е съпровождана зад кадър от гласа на удавницата Клео. Тя съобщава от оня свят, че и преди пътищата им с Мади са се пресичали. В рецензията си за бестселъра на Лори Липман (2019), по който е направен сериалът, Стивън Кинг отбелязва, че това е класичски похват в киното ноар: точно по същия начин разказва зад кадър историята си удавникът от „Двойна застраховка”.
Вярно, Кинг е забравил да каже, че заглавието на романа си Липман също е заимствала от класическия „черен детектив” на Чандлър, в чиято екранизация детективът Марлоу не само е коментирал събитията зад кадър – плюс това зрителят и наблюдавал ставащото чрез неговия субективен поглед. Сега обаче погледът и гласът са женски. За чест на постановчицата Алма Харел нейният сериал изглежда така, сякаш Дъглас Сирк снима „Китайски квартал”.
За мелодраматичната съставляваща отговаря Мади, и това е типична история в духа на Сирк за това как жената е второстепенна личност, недооценена е и в крайна сметка е невидима за обществото, в което всичко се решава от мъжете. (Да-да, след 1960-те положението, разбира се, много се промени!) Историята на Клео е обратната страна на медала: Мади до някое време е все пак домакиня, живееща си в благополучие, макар и да има нищожен, но поощряем от обществото статус.
И това, че тя, въпреки че колата е на нейно име, не може да я продаде без подписа на мъжа си, е тъжно, но не е беда. Попаднала в беда се оказва съвсем безправната Клео – тук влиза в сила черният криминален сюжет, където Мади се изявява като детектив.
Клео се труди в нощен клуб, в който местният големец Шел Гордън (Уд Харис) има тотализатор. Половината град зависи от него, другата половина му дължи пари, а Клео, майка на две подрастващи момчета, омъжена за напълно некадърен мъж, зависи от него десетократно. Заради далаверите на Гордън тя се оказва въвлечена в покушение срещу политическата активистка Мъртъл Сомър (Анджела Робинсън), която се бори за правата на чернокожите. А оттам до водите на езерото е една крачка.
Би могло да се помисли, че си имаме работа с ангажирана феминистка повест – но, боже опази, интелектуалката Портман не би избрала за сериалния си дебют такава открита пропаганда. Един от продуцентите на „Жената в езерото“ е починалият през 2021 г. Жан–Марк Вале, който винаги, както и в „Голямата малка лъжа“ и „Остри предмети“, е предпочитал да работи с първокласен литературен материал.
Тук на преден план са не отвлечени идеи за справедливост, а човешките истории на героините, чието проследяване е наистина увлекателно, и всичко това е разкошно оформено по правилата на стилистиката на ноара и с приближаването към финала сюжетът поднася съкрушителни сюжетни въртели.
В сериала по изумителен начин е показано всекидневието на нощния клуб, в който свирят джаз и пее гаснещата от наркотици Дора Картър (Дженифър Могбок), чийто прототип би могла да бъде Били Холидей – музикалните номера са изпълнени професионално, певицата влага в тях цялото си същество.
И дори този похват от ноара с гласа зад кадър постепенно се превръща не в стилистичен орнамент, маркиращ жанра, а във важна смислова съставляваща: правдива е единственно историята, разказана от първо лице, – само жертвата може да знае цялата истина за това какво ѝ се е случило и как се е оказала в ролята на жертва. Друг е въпросът, че никой не е отменил похвата с недостоверния разказвач – особено в детективските сюжети.
